понеделник, 23 януари 2017 г.

Кройката на Милтън: Mercedes-Benz GLC Coupe 220d 4Matic

Глътнетe шкембето и бръкнете по-дълбоко 



   GLC Coupe – кросоувър купе, скроено като хечбек

    Не вярвам да сте пропуснали завръщането на тесните джинси преди няколко сезона. Излезли от мода след разцвета си през 80-те, когато стягаха прасците на пънк и метъл божествата от сцената, те бяха форма на протест срещу слонски дълбоките харлемски деним потури, пръкнали се през 70-те. Скачащи по сцените заедно със задниците на несвестните си носители, те имаха по-скоро комичния вид на домашно стеснени от бабите им бричове, отколкото култовия статус на модно изявление.

Но времената се менят и еластанено тесните им наследници от XXI век вече съумяват да изглеждат стилно-консервативни още на щанда, предлагайки на купувачите си относително безболезнен път към най-новите тенденции, докато приходите на марките им укрепват. 

Mercedes-Benz GLC Coupe е продукт на сходна логика. Базиран на продавания като топъл геврек (с вградена трилъчка, естествено) конвенционален кросоувър GLC, GLC Coupe още от края на конвейера започва да мери коефициентите на стила и последната мода, докато в същото време се опитва да не бяга твърде от заложената си утилитарна мисия – пренасяне на хората с нещата им.

С т.нар. „четириврато купе“ Х6 мюнхенската конкуренция потопи пръст във водата на еволюиращите нагласи още през 2008-а и модно ориентираното автомобилно потребление на часа се строи надлежно – по дълбочина на портфейлите. Шест години по-късно Х4 напипа сходен резонанс, констатирайки категорично, че иде реч за по-устойчива промяна на потребителския вкус.


   С едно-единствено изключение, интериорът представлява златно 
   сечение между естетика, качество и функционалност
От гледна точка на производителя нещата изглеждаха дори по-добре: тежката работа по разработката на платформата бе вече свършена в основните модели; „бабите“ от дизайна просто трябваше да стеснят по-професионално кройката на вече ушитото.

Така дойде и краят на чудатите аномалии: GLC Coupe вече е просто най-новото попълнение в отбора на благородните кросоувъри с външност на купета. 

По-пригладен 

    Както често бива при панталоните, работата с купето (с форма на правоверен хечбек впрочем) е в стесняването: докато високата линия на покрива при GLC е предназначена да обезпечи пространство за главите и бохчите отзад, то е някак видимо по-шик. Посланието му сякаш е: „хей, може и да съм практичен, но не се давам.“

С габарити от 4.73 (дължина) и 1.60 (височина) купето е по-дълго и по-ниско от брат си, като смисълът на добавената дължина е в изтеглянето на елегантния покривен полусвод и съхраняването на пропорциите. Крайният визуален резултат е успех: това е едно от определено по-сполучливите графични усилия, придаващо на стеснените щутгартски джинси по-пригладен и естествен силует от този на напрегнатата пряка конкуренция. Така видът му принципно го отличава и от нахалното безочие на по-големите GLE Coupe/X6. 

GLC Coupe със сигурност привлича вниманието повече от обикновения си колега, с който са еднояйчни близнаци. С изключение на някои дребни промени в настройките на окачването (втвърдено) и управлението (по-директно), колите са инженерно идентични.

Преведено на човешки език, това означава, че GLC, макар и не така остър, както някои от най-амбициозните си съседи по сегмент, е фундаментално приятен за каране. Както е редно в годините на масовата електрификация, воланът на мерца е лишен от чувства и въпреки отличния баланс на механичното окачване (има и пневматично), страничният му наклон в завоите е осезаем.

Общо петте версии на мощностното отдаване, скоростната кутия, шасито и управлението дават известна възможност да настроите колата на вкус: от тежкия като делва мед (но все така без обратна връзка) волан в Sport+ до удобната мекота в Comfort, GLC Coupe остава минимално пространство за шумовете от настилката под тесните ви панталони. Благодарение на добрата аеродинамика няма и шум от вятъра; звукът на добре познатия 2.1-литров дизел със 170 коня идва сподавен, не дрезгав като в С-класата. 400-те нютона въртящ момент още от 1400 оборота предразполагат добро ускорение в движение и въпреки усещането за напрегнатост под пара, ниският му оборотен диапазон е уверен.

9-степенният автоматик в повечето случаи се справя с приоритетите – поддръжка на най-ниските възможни обороти и гладко превключване – на обичайното си високо ниво. При някои специфични пътни ситуации, налагащи намаляване, последвано от рязко ускорение, е малко тромав, но случаите са редки, а общото впечатление от трансмисията е автентично добро.

Двойното предаване пък носи неутрална аура с известна склонност към недозавиване, както е в реда на нещата при този тип возила.

Разходът, който видях на дисплея, бе 8.8 и като имате предвид, че се наложи да качим значително темпото, за да не пропуснем първите акорди от концерта на Майк Стърн и Дейв Уекъл в Пловдив, всъщност е много добър за кола с размерите и теглото на GLC Coupe.

Според нормата в актуалната гама на „Мерцедес“, интериорът е сред най-убедителните в този ценови клас. Всичко, което съм казвал за GLC, важи с пълна сила и тук: предните седалки са много удобни, а качеството на материалите (дори ниските пластмаси) – превъзходно. Мекият и логичен дизайн на таблото е отмора за очите, а единственото изключение от иначе постигната хармония е интерфейсът за управление на инфоразвлечението, към който, знаете, съм традиционно свръхчувствителен. Работата е там, че ако не си в меню Media, не можеш да превклюваш директно парчетата от албум в USB-то. Дребнав – ще отсъдите, но при такава прецизност и най-малките отклонения лъсват.

Мястото отзад стига за двама (заради високата позиция и трансмисионния тунел третият колан е символичен), стига да не надхвърлят стандартите за височина по БДС твърде – линията на покрива. Размерът на багажника, макар и предостатъчен, е също подстриган – с 10-на процента. 

Джон Милтън и тесните джинси 

    Ако ще се придържаме към прагматично-привлекателната концепция на кросоувъра, то т.нар. „купе“ версии на основните модели много ми напомнят тесните джинси, с които просто не става да отидеш на строежа. И както при всеки друг предмет на потреблението от последното столетие, маркетингът и дизайнерите работят върху разширяването на атрактивността на основния продукт, обогатявайки предлагането с (по правило по-скъпи) деривати.

Та GLC Coupe представлява тъкмо това – стилизирано превъплъщение на основния модел с добавена цена (около 5 000 лева в днешния случай). 

А дали ще изберете да глътнете шкембето, изръсвайки се повече пред олтара на по-тясната кройка, или ще посегнете към рафта с по-достъпната класическа стока, е въпрос на избор.

И суета: в „Адвокат на дявола“ Джон Милтън я боготвореше.

Още по темата – тук.



П.П.

    Знам, че отбелязахте липсата на новоизкованото прилагателно „премиум“ – любима автомобилна финтифлюшка в клиширания словар на зелените пишман текстописци из агенциите. За тях е напомнянето на старата поговорка, че колкото повече са прилагателните, толкова по-слабо е съществителното.

понеделник, 9 януари 2017 г.

Мини куфар: MINI Clubman Cooper SD ALL 4

Записки от плевнята на чаровния мошеник

 


За всички останали това са пет врати, но Mini броят до 6: задните, тип „плевня“, се отварят и безконтактно с крак под бронята.
Обърнете внимание на мигащия вечер горен край на навигационната антена – още един детайл от чаровния нрав на мошеника        


      Тези, които са наясно с мен, познават добре отношението ми към MINI: с 5 врати или John Cooper Works, оксфордската моторна школа под германско управление има нотариален акт за парцел от сърцето ми. Вече виждам вдигнатите вежди и въпросителното изражение на недотам редовните си читатели: този, сърце? Хм…

Истината е, че вече над две десетилетия под шапката на BMW MINI означава много различни неща за много различни потребители. Да видим: имаме лудо, но фокусирано (John Cooper Works), напомпано и алтернативно (Countryman, Paceman до неотдавна), дори практично (5 врати). Дошло е – по всичко личи –  най-сетне време за пораснало, дори малко обикновено. 

Mini Clubman има вид на комби версия на премиум мини, но както ще видите, на практика се оказа по-интересно и по-малко нишово (не в България, естествено), отколкото предполагах – това е първият опит на англичаните да прикоткат част от потреблението на 5-местния, семеен хечбек.

От времето на далечната 2001-а, когато въведе MINI в Новата ера, марката прави едно и също: чуди се как да приласкае клиентите, надраснали своите Cooper хечбекове и кабриолети. И въпреки, че не е точно масово решение, Countryman свърши част от работата. 

Но пълноразмерен, петврат, с по-зряла и динамична същност, а все така мошенически закачлив? Мда, това определено би могло. И нещо повече – тъкмо такава е новата самоличност на Clubman. На мястото на странната врата и ограничената приложимост на първото поколение возила през миналата година се появи „зряла и изтънчена“ семейна кола. Според самоопределението им „това е премиум автомобил с първокласни материали, отличен багажен капацитет и невиждан в MINI финес.“ 

Минито е макси 

    Ето и днешния въпрос за медитация: по силите ли е на MINI да смекчи емблематичното си картингово поведение, да вдигне комфорта и практичността, запазвайки чара си и така да овладее хечбек сегмента? 

По ирония на техниката с асиметричната си задна врата миналата генерация на оксфордското комби можеше да се определи като „петврато“. Две от т.нар. врати ставаха за достъп до символичния багажник и само една – отдясно, за ужас на англичаните – до втория ред седалки.


   Clubman е нисък, което обуславя по-трудния достъп до 
   иначе изненадващо просторния и практичен интериор
Второто поколение F54 представлява всъщност онова, което целият останал автомобилен свят разбира под понятието пет врати. „Мини“ обаче броят до шест – очевидно в Каули държат на кавичките около думата обикновен. 

Не броят на вратите обаче отличава тази кола, а размерът – минито е станало макси. Казано иначе, с дължина от 4.25 Clubman вече е пълноразмерен транспорт; значително по-голям (почти 30 см. по-дълъг, с по-голямо междуосие и по-широк) от хечбека с два реда врати. 

Въпреки порасналия досами психологическата граница на приемливото размер, Оксфорд са свършили отлична работа за запазване на ниската му стойка и отличителен дизайн, така щото това да остане разпознаваемото MINI – далеч по-приемливо от оскърбителния за консерваторите Countryman. 

Clubman 

     Структуриран върху идентичната с версията 5 врати UKL1 платформа, Clubman е поставен върху изцяло преосмислено окачване – макферсън с алуминиеви шарнири и олекотен мултилинк отзад – да сте подготвени отрано за ниските му неокачени маси.

Силовата гама е съставена от три- и четирицилиндрови мотори с мощност до 231 коня; аз общувах със силния дизел – 190. 

Ниско приклякане – вътре сте. Компромисът личи от далеч: няма начин да си истинско MINI и да предлагаш глезотиите на Audi A3 Sportback например. Колата обаче няма никакъв проблем да предложи повече от очакваното: дългите врати дават лесен достъп и въпреки, че сядате в сравнително къси седалки и трябва да се огънете повече от обичайното, пространството вътре е добро, дори с двама по-дълги отзад. 

   Изненада: отзад има място за двама
Шофьорът седи ниско, с опънати крака, а на седалките им липсва пълния комфорт от по-големите беемвета, но и така са преудобни. Таблото – въпреки някак по-дискретното си и практично излъчване – е познато: от големия и шарен като пица централен инфоразвлекателен кръг с характерните бутони под него до по-големите ниши във вратите.

Отзад ви чака малка, но отлично подредена 360-литрова плевня с всички глезотии на добрата й организация, включителено характерните за този тип складови пристройки странично окачени врати с дръжки в духа на вагоните от британските аеродинамични парни влакове в края на 30-те. 

Материалите са много убедителни: от едро тъкания, съчетан с алкантара, текстил върху седалките до карираното дъно на нишата в основата на централната конзола – това е един вече не толкова малък, но все така радостен премиум интериор. Нивото на оборудване SD върви със заобикалящото вътрешно осветление и регулируемо силово отдаване на моторите, а нагоре в конфигуратора ви чака и John Cooper Works… 

Отличната навигация и многофункционалното й управление между седалките познавате от BMW – приемствеността е пълна. Минито, което карах, беше оборудвано с аудио на Harman/Kardon, което за пореден път ми дари детайлност, мащаб, ясни вокали, достатъчно ниска основа и кадифено черни тихи пасажи в грамотно възпроизвежданите FLAC-ове. 

В движение 

   Отношението към детайла е в премиум генотипа на Mini
   Дори в ниските си обороти субективното развъртане на 190-те коня от впряга на Рудолф Дизел е по-бързо от това на Golf и най-вече А-класата на Mercedes. Работата е в това, че изпитва дефицит на механична гладкост: въпреки добрата си отзивчивост и ламелите в изпускателната система, двулитровият агрегат е твърд под напрежение – нещо, което няма да усетите в традиционната фауна от С сегмент. Живият му нрав обаче осигурява най-важното – безгрижна левитация из градския и извънградски трафик (до 100 за 7.2), съпровождана къде от аплодисментите, къде от суровите погледи на масовите пътни статисти. 

Новият, 8-степенен автоматик от Aisin е бърз, много ефективен и почти неосезаем, дори под натиск. Японците отново са свършили отлична работа: в градски режим е по-икономичен от механичния си еквивалент, а свръхдългата осма забележимо разтоварва високото магистрално темпо. 

Добрата новина от окачването е, че благодарение на по-дългата си база и по-еластичната настройка, Clubman не е толкова чувствителен към вкуса на водача и настилката отдолу, колкото по-малките си роднини. Прогресивното му и някак по-нежно поведение ще допадне много на тези които, за разлика от мен, недолюбват нрава на колесния териер. Нещо повече: в режим Comfort активните амортисьори ме свариха неподготвен с нечувана в „Мини“ мекота; вярно, страничният наклон е по-голям отколкото съм свикнал, но в другите режими куфарът завива все така хрускаво и сладко, с типичната за фамилията си моментална реакция. 

Това обаче не означава, че масите се местят така ловко, че да не ги предусетите, както е при късото междуосие на лекия John Cooper Works. Натиснете отвъд ежедневното си темпо в няколко поредни завоя – както е обичайно за всеки уважаващ себе си MINI водач – и ще усетите познатата му весела охота за завиване, подправена щедро с отлично сцепление и контрол. Двойното предаване прави всичко възможно да се чувствате неутрално – дори на излизане от хлъзгави завои. Всичко това в контекста на един от все така най-добре настроените, точни и информативни волани в индустрията – няма начин да пропусна. 

   Изненада 2: в спретнатата 360-литрова, складова пристройка има 
   достатъчно място, дори за повече багаж
Би ли могло да е по-добро? Естествено: липсата на еластичност в окачването го прави много придирчиво към любимия ми „ефект Павлова“; припомням: серийни пътни неравности, съчетани с богат избор от незаобиколими дупки с различна дълбочина в условия на липсваща маркировка и указателни табели за историческа забележителност. Казано иначе, асфалтовата топография от тракийско време отдолу е изцяло ваша, но рядко ще изпитате дискомфорт.

Дори вечер: адаптивните LED фарове, освен отличителна графика, осигуряват превъзходна видимост и обхват – както подобава на автомобил с претенции. 

Да отсъдим 

    Голямото предизвикателство пред MINI Clubman Cooper SD ALL 4 по нашите земи е в това, че качествата му, макар и без особени съмнения, са оценими от радикално българско малцинство: освен тестовата кола, до декември 2016-а има само още две продажби. 

Използваемостта и практичността му са факт, но – поне тук и заради цената – клиентската му база не подлежи на значително разширяване. 

Горното никак не ми пречи да заключа, че мини куфарът действително предлага повече изискана използваемост и, с изключение на достъпа, изненадваща реална практичност. По отношение истинската алтернатива на масовия премиум хечбек обаче Clubman е в ролята на мошеник, макар и адски чаровен. 

Днешните записки от плевнята му (продължението им е тук) се изчерпват с това, че колата, която карах е оценена на над 86 000 лв., което в светлината на идващия Countryman я обрича на самота по улиците ни. Тъжен.

   Както се досещате, видимостта в огледалото за обратно виждане не е цветуща.
   Проблемът обаче далеч не е така драматичен, както изглежда