Овнето: Volkswagen T-Roc 2.0 TSI DSG 4MOTION

Под микроскопа лъснаха забележки, но се надушихме моментално

Въведението 

    Когато влезе в производство през 2006-а, малцина бяха в състояние да предскажат влиянието, което Nissan Qashqai предстоеше да окаже върху редовия автомобилопотребителен планктон. Комбинацията между високата шофьорска седалка на джипа и компактността на хечбека родиха жанр, който днес не без отвращение етикирам с ужасното „успешният кросоувър“. 

Докато апетитът на търсенето растеше неутолимо, конкуренцията се втурна да копира очевидно добрия пример. И продажбите полетяха. С тях постепенно се явиха екземпляри, ставащи и за каране, и така в един по начало предразполагащ шофьорската дрямка сегмент се промъкна така потребния живец. В компанията на отличния Seat Ateca, впечатляващият CH-R на Toyota и Audi Q2, резервираният и много цялостен Qashqai започна да прилича на старата ми шапка до новите на закачалката.

По същество T-Roc представлява късен опит на „Фолксваген“ в един жанр, който напоследък се характеризира с хиперактивността на всички емблеми. Позиционирано под току-що излезлия Touareg и Tiguan, Овнето би могло да тропне в гаража ви срещу едни първоначални около 35 000 с ДДС, които за по-амбициозните могат да нараснат поне с още едни 30 000. 

Под микроскопа 

– И какво толкова от Волфсбург на вече претрупаната трапеза? – питате.

– 2-литров турбо бензин със 190 коня, превъзходен 7-степенен DSG автоматик с два съединителя и двойно предаване. Комбинация, която предразполага да очаквам кандидат GTI представяне, да? – отговарям.

Карам направо: T-Roc си е забележителна, серт, малка четириколесна джаджа за притежаване. С правилната си геометрия и обеми тя е и атлетична, и елегантна, и решителна, и интересна в любопитните си цветови комбинации и оригинална светлинна графика. Нито за миг обаче няма да я заподозрете в креслива натруфеност – германците знаят добре мярата. Увлекателната комбинация в най-високото ниво на оборудване Sport, барабар с контрастния покрив, влиза в подножието на 70-те хиляди по ценова листа. Което не бих нарекъл точно евтино, а обосновката й минава единствено и само през солиден казус.

Като начало ще е трудно да сбъркате T-Roc с друга марка – това е същи Volkswagen. Той споделя изцяло ниския и широк подход към предната решетка от Polo, за което скоро ще говорим, обновеният Golf и естествено Tiguan, пазейки индивидуалността си. Както почти всички останали средноразмерни продукти на VW Group, Овнето е стъпило на добре познатата платформа MQB, а по отношение на размерите си (4.23/1.82/1.57м) то е с четвъртинка по-късо от по-големия брат. Компактността му предразполага към позициониране в по-желаната (поне от мен), спортна зона на сегмента.

Няма начин да останете безразлични към леката покривна дъга и скосените С-колони, маркиращи кросоувър от Новата ера, родово по-близък до C-HR, отколкото до все още водещия Qashqai. Друг елемент в оптичните пропорции на T-Roc, улесняващ преглъщането на цената му, е широката, приведена стойка, подсказваща така дефицитния в тази зона рогат нрав.

Мощността на най-силния бензин под капака е стандартно съчетана с добре познатата схема на двойно предаване с многодисков съединител, изпращащ въртящия момент основно към предния мост, като в зависимост от избрания режим задният се включва при влошаване на сцеплението, или постоянно. Решението за пасивно окачване е преден макферсън и мултилинк отзад; адаптивното е опция. 

Представлението вътре естествено започва с по-високото сядане. При всички положения, отпред съм заобиколен от усещането за пространство – определено повече от редовия хечбек – и видимост във всички посоки, включително нагоре. Шофьорската седалка се настройва все така – от нежна приповдигнатост до изявено изправяне – а управлението остава достъпно и подредено, като във всеки почтен, добре обмислен Volkswagen.

Пространството отзад е прилично за всеки със среден ръст: ако обаче планирате да растете още, то мястото ви не е там – високите да се оправят. Истината е, че много от преките конкуренти предлагат повече, но „Фолксваген“ заслужават поздравление за интеграцията на панорамния покрив, който не е компромис с пространството над главата. Умното решение да го спрат точно пред скалповете на седящите отзад е признак, че са се целили не в пространството като самоцел, а в шика. И са уцелили доста точно впрочем. Багажникът ме свари приятно неподготвен с размер и… електрическа врата – нищо не вещаеше това от иконите върху дистанционното.

Второто поколение активен, дигитален инфодисплей определено е без еквивалент в сегмента, но видях зор, докато стигна до най-простите скоростомер и оборотомер. Така е: по-малкото винаги е повече и по правило се постига трудно – сурова житейска мъдрост.

Чувствителният на допир, 8-инчов централен екран, въпреки презрението ми към мазните пръсти, е сред най-интуитивните решения, на които съм попадал – нещата са смирено „хай тек“, каквото е положението с 10.3-инчовия панел пред очите ми. Разделителната способност и яркостта са подобрени. И личи: изображенията са ясно очертани и сръчно адаптивни към променливата реалност наоколо.

Всичко това оставя вратата леко отворена за критика, тъй като някои (аз включително) биха могли да възроптаят срещу обикновеността в други отношения. Пример: горната част на таблото ме слиса с твърда до блясък пластмаса. Всичко това в сегмент, в който дори малките получават нещо по-меко на пипане отгоре. Добрата новина е, че критиката е чута и Volkswagen бързо ще поправят грешката – много вероятно още преди фейслифта.

Минаваме нататък към двигателя, който по същество е облекчена версия на този от Polo: „Фолксваген“ са в комфортна позиция да се нанесат в подножието на премиум сегмента, което им поднася привилегията да позиционират в по-мощния ДВГ спектър, където достаналите губят въздух. Хората с усет към карането ще се радват: T-Roc 2.0 TSI се справя със сила и пъргавост, която досега бе забележима по-скоро с отсъствието си тук. Слава богу. 

Цялата тая работа на фона на полирана гладкост – да не пропусна. Синхронът с трансмисията е образец за добри обноски в почти всички режими (кога ли ще въведат любимия ми, „тип глиган“), независимо от скоростта. Шегата настрана, но превключването на двойния съединител е гладко, бързо, умно, впечатляващо – както в автоматичен, така и в ръчен режим. 

Колата е щедро пъргава, отвъд мерките на производителя, мен ако питате. Изненада: launch control. Човек не очаква да го намери, но избереш ли S-режима на скоростната кутия и „ESC Sport“ на контрола на стабилността, се оказваш в режим газ/спирачка. 

Да не забравя, че ускорението на Овнето, поне субективното ми усещане, определено е под официалните 7.2 секунди до 100, както консервативно твърди производителят. Двулитровият EA888 не развърта след 5500, както бих очаквал от GTI, но свободата си има цена – аурата й просто носи друго лого. 

Тегленето напред обаче, особено в средния диапазон, остава все така безцеремонно, с култивиран звук, ала приятно енергично, с усещането за разтоварена сила, независеща от скоростта – така забавната познатост от по-топлите голфове и всичко друго с характер и из гамата на VW. 

Колкото до шасито, то идва с адаптивни амортисьори и променливо предавателно число на волана – добродетели, недостъпни за болшинството съперници. В T-Roc те са хубаво развити: изберете Sport и поведението изведнъж става по-свежо, по-амбициозно и вдъхновяващо от това в конкуренцията. Обратно в Comfort и ситуацията мигом се преобразява в по-обрана и абсорбираща – не се сещам за друга кола в сегмента с такава слонност към преобразяване. Също така приятна за откриване е и предсказуемата, линейна отзивчивост – запазеният фолксвагенов хербицид срещу конкурентните плевели. 

И въпреки, че воланът с променливо предавателно число е бърз, той не сюрпризира с внезапно ускорение извън центрирането си; теглото му не ми дойде в повече, по-скоро понятно достъпно за возило с претенции за добавена стръв. Така колата става лесна за маневриране при ниски скорости, ала и интуитивна, податлива на гъвкав контрол и окуражаваща, пришпориш ли я подобаващо. Така в нито един от режимите на адаптивния си DDC контрол тя не прекрачва отвъд зоната на усещането за осезаема и адекватна пътна зрелост. 

Ориентираното около стандартния Haldex двойно предаване не е от породата, падаща си по отнемането на шофьорската инициатива. Базираното на данните от ESP-то векторно разпределение на въртящия момент към колелата, действа с лека ръка и никога не прехвърля толкова към задния мост, че в завой да усещате по-скоро бутане, отколкото теглене. При всички случаи обаче  4Motion-ът добавя ясно осезаем пласт на сигурност в зоните на лимита на сцепление и в комбинация с фино действащия, но ефективен контрол на стабилността превръща Овнето в самоуверена и лесна за владеене при всяка скорост твар.

– Би ли определил нетния краен резултат като истински завладяващ и увлекателен? – питате.

– Може би не с пълната си категоричност – отговарям – но е някъде в околията. А ако вземем предвид балансирания, динамичен бриф към инженерите, то резултатът всъщност е много похвален. Така, дори в сиво, мокро и студено време, T-Roc върти с палава охота планинските завои нагоре. Там където по-високите и твърдо окачени представители на вида проявяват злопаметност, изчерпвайки се откъм сцепление, фолксвагенът демонстрира динамична класа, проявяваща се под формата на обилен допир – както на влизане в радиуса, така и в условия на висок страничен товар. В поредица от по-стегнати завои способността му едновременно да поддържа темпо и рисува правилните криви надхвърлиха очакванията ми. Интересното тук е, че системата за контрол на стабилността (ESC) има поведение, с което някак неусетно те предпазва да прехвърлиш отвъд сцеплението, проявявайки обноските на най-добрите системи, които имат ясно изразена склонност към благородно дозиране на мощността, вместо хамалското, брутално дърпане на юздите на забравилия се под напора на адреналина тъмен, задволанен субект. Изключиш ли я обаче, моментално осъзнаваш вродените лимити на този тип двойно предаване – не се оправя много с недозавиването. 

    Докато разказвам, аудиото пред мен реди едно след друго парчета от превъзходно записания албум на ФСБ – FSB.. От известно време Волфсбург подмладява духа на по-малките в гамата с озвучаване от BeatsAudio. Като изключим лекото прекаляване с иначе приятното червено/бяло лого – до степен, в която се чудиш дали докторът не е започнал нелегално да сглобява и коли – системата е много добре проектирана: оригиналният 24-битов FLAC на „Изповед“ звучи ясно и с подобаващ на българския пост прогресив размах в целия си честотен диапазон. 

Девойките от тротоара джвакат завистливо зад привидно недостъпните си цайси, Иван Лечев реже със завидна техника по електрическата цигулка: самопожертвувателното скрибуцане в детинството му се връща с щедра лихва от възхищение днес.

Заключението 

    Volkswagen T-Roc е само един от нямащите чет кросоувъри, представени в последната година. Мястото му в мелето обаче е достойно: той е нещо, което не просто става за гледане, а мами към общуване. 

Без съмнение, по темата за чара на Овнето всеки има правото на свое виждане, но в моите очи то представлява находчив визуален бленд от компактност, присъщ по-скоро на купетата шик (19-цоловите джанти и нищо, повтарям, нищо друго), здрав SUV генотип и характерната за Волфсбург изобщо прецизност. Да се отричат тия факти би било дълбока глупост. 

Всичко това естествено има цена, а вкусът към плащането й зависи най-вече от субективния баланс на интереси към някои от по-едрите животни в стадото. 

Ако виждам някакъв удар в гредата, то той е не толкова в пространството отзад – да му мислят обитателите. По-скоро останах изненадан от компромисния материал в горната част на таблото – недостатък, който вече е минал няколко кръга вътрешна критика и подлежи на премахване.

Абстрахирайки се от факта, че никой не е имунизиран срещу грешки, T-Roc предлага една оскъдна в тая ниша високо полирана техника. Как да не се надушиш моментално с такова…

Останалото търсете на www.volkswagen.bg