Сюрприз от Гуджарат: Suzuki e Vitara

Когато по-малкото е сякаш повече

   Снимки: Suzuki

Вместо въведение

     С европейски продажби в порядък на 90-те хиляди за осем месеца Suzuki никога не са били регионален пазарен гигант в ЕС; с 570-те им регистрации можем спокойно да твърдим нещо подобно за България.

В друг различен мегарегион – Индия историята е напълно друга: за финансовата година, приключила през март 2026, базираните в Гуджарат Maruti Suzuki India Limited са не просто един от индийските автомобилни колоси; можем спокойно да твърдим, че автомобилните операции на японците олицетворяват в голяма степен местната автомобилна индустрия изобщо.

Чуйте само: базираният в Ахмедабад производствен комплекс Suzuki Motor Gujarat е построен през февруари 2017-а и се състои от пет завода, достигнали годишен капацитет от 1 милион през октомври 2020. Казано по друг начин, с постигането на този километричен камък само 3 години и 9 месеца след началото на дейността това е най-бързо развиващото се сред всички управлявани от Suzuki производства. През февруари 2025 комплексът преминава четирите милиона – тук вече можем да говорим за размах.

В последните години вълната на източното автомобилно настъпление в Европа обаче идва от Китай, а липсата на електромобил в гамата на Suzuki определено се усещаше като изоставане от духа на времето. Е, вместо да се цупят, японците запретнаха ръкави и гамата им вече няколко месеца е обитавана от e Vitara.

Концепция и дизайн

   Споразумението за споделяне на модели и инженерни решения между Toyota и Suzuki брои вече десетина години; историята му помни автомобили от Toyota с емблемата Suzuki, като Swace (Corolla) и Across (RAV4). Днес обаче „Сузуки“ са във водещата роля на проекта за разработване на съвместен малък електрически SUV.

В компанията очевидно не бързаха и трябваше да използват архитектура (платформата HEARTECT), дефакто производна на тази, която използват за конвенционалните си автомобили. Гледан от пръв поглед обаче, новият e Vitara споделя малко освен име с фосилния си аналог.

На първо място трябва да кажем, че той е сред малцинството малки електрически автомобили, предлагани с два електромотора и задвижване на четирите колела. Това ще му придаде известна отличителна привлекателност, както и ниша, но има и причина конкурентите им да не са особено притеснени: ентусиазираното търсене е с малка вероятност, а причините са поне две: цена и автономия.

С дължина от ~4,28 той е с десетина сантиметра по-дълъг от Vitara, което го поставя сред Ford Puma Gen-E и Renault 4, потенциално дори Kia EV3 и Renault Megane E-Tech.

Техническото решение е стандартно: обичайната скейтборд платформа с избор от два батерийни капацитета – 49 или 61 кВтч. Suzuki не е публикуват данни за нетния използваем капацитет, но предвид приложените LFP клетки буферът за безопасност би следвало да бъде минимален. Малката батерия се предлага с предно разположен двигател със 144 к.с., а по-голямата – със 174. В присъщата за Suzuki традиция, e Vitara се предлага и със задвижване на четирите колела, чрез допълнителен двигател с още 65 коня на задната ос при модела с дълъг пробег, а общата системна мощност става 184.

По не особено показателния WLTP стандарт базовата eVitara има 344 километра пробег, но Suzuki очакват мнозинството потребители да се ориентират към модела с един двигател и 61 kWh, достигащ 426. Автономията тук е сходна с Puma Gen-E и Renault 4, но за постигането й возилото използва по-голяма батерия от тях, което не говори много за една от традиционно силните страни на сузукитата с вътрешно горене, а именно енергийната им ефективност.

По отношение на външността, моята зелена e Vitara е типичен представител на течението на „бункерния дизайн“, защитавано от Dacia Duster и Toyota Hilux. Отсечените, геометрични форми, обеми и ъгли на електрическата Vitara с големи колесни арки и висока линия на стъклата държат да ни внушава технологичния ореол на малко метално зверче със солиден преден обем и драматично очертани „рамене“, придаващи на правоъгълната му визия едновременно динамичен, мощен и технологичен ореол на електрически SUV.

За характера му принос определено има и светлинния подпис на предните и задни матрични диоди, чиято детайлизация си поставя амбициозната задача да влезе в емоционален диалог с гледащия. Трябва да призная, че в комбинация с поставените в четирите ъгъла 19-цолови черни джанти тъмно зеленото електрическо возило има определено амбициозно индивидуализирана външност, за която голям принос има видимо грамотната, прецизна механична изработка – индийската продукция тук получава първата за днес похвала.

Да влезем

    Втората похвала днес ще получи интериорът. За продукт с толкова масов характер първото впечатление е за умерена и ведра, макар и не твърде разточителна, направа. В моята GLX версия има  приятни контрастни акценти, а меките материали покриват важните места. Да, дизайнът не блести с оригиналността на някои конкуренти, а Suzuki не са чужди и на масовата употреба на подлежаща на надраскване и пръстови отпечатъци черна, гланцирана пластмаса. Синтетичните материали и матовите, твърди полимери обаче са направени така, че да не дразнят, а общото впечатление и тук е за много грамотна сглобка – напредъкът отново очевиден. Към него с радост ще добавя факта, че интериорните дизайнери не са се поддали на увлечението по пълното елиминиране на механичните бутони – в това отношение за моя радост те са решили да се придържат към традициите на физическия превключвател.

Въпреки че приятно комбиниращите цветове, синтетични материали и текстури седалки са малко странно тесни, благодарение на много широкия си диапазон на електрическо регулиране позицията на сядане и комфортът на шофьора са отлични. Съхранението в кабината е съвсем прилично, с големи отделения във вратите и поставки за чаши, пространство под централната конзола и подложка за безжично зареждане на телефон – все практични решения, макар и да не блестят с оригиналност.

Както стана дума, цветовете в интериора зависят от нивото на оборудване и външния цвят: GL е винаги сиво нюансиран, както и GLX, но сребърните и зелените автомобили получават черно-кафявата тапицерия от снимките.

Пространството отзад и багажникът са възтесни в сравнение с малко по-големите алтернативи, но приемливи в сравнение с пряката конкуренция от Ford и Renault. Плъзгането на задна седалка я прави гъвкава: когато е в най-задно положение, има прилично място за краката, ала багажникът е малък (238 литра); плъзнете я напред и той се разширява до 310, което е все още не е много, но, както казах, гъвкавостта на сгъване на задната седалка компенсира.

    Ако има област, в която eVitara изостава, това са технологиите. Може да си мислите, че ви е все едно, защото просто включвате Apple CarPlay или Android Auto (и двете са налични и безжични), но в сравнение със съществуващите Suzuki, e Vitara все пак е загубил част от физическите си контроли. HMI интерфейсът на информационно-развлекателната система изглежда е напълно нов за мигриралите в Индия японци: на вид достатъчно приятен, а работата е сравнително логична. Реакциите му обаче са болезнено бавни и бързо се преобразяват в досада, тъй като дисплеят ви е нужен за изключване на най-напористите системи за дразнене на водача (следенето на лентата и пътните знаци в държава с толкова нелепо поддържана инфраструктура е упражнение по сюрреализъм), както и употребата на част от климатичните контроли. Изискването за пет натискания на някои малки бутони върху бавен екран за регулиране на отопляемите седалки не се отличава нито с голяма изобретателност, още по-малко с интуитивност и удобство. Липсата на памет за настройката на степента на рекуперация и auto hold-ът са пропуски, които имат непременно нужда от отстраняване с ъпгрейд.

При всички тези дефицити на първия опит интериорът си остава един успешен порив за постигането на примирие между себестойност и умерена модерност.

В движение

   Със 174 коня под капака e Vitara е значително по-бърз от електрическите автомобили на, да речем, Stellantis, а управляемостта му също е много добре решена. Независимо от избрания режим на регенерация (става през менюто на екрана, а режимът „с един педал“ се активира чрез пряк бутон на централната конзола) педалът на газта е прогресивен. Досадно някак е, че еднопедалният режим не спира колата изцяло, което донякъде го обезсмисля; за мое щастие спирачката (по кабел) е стегната и прогресивна.

Докато версията с два мотора и задвижване на четирите колела добавя едва 10 к.с., увеличението на въртящия момент е по-значително – от 193 на 307 нютонметъра. В резултат пести 1,3 секунди от времето за ускорение до 100: звучи приятно, че го има, но не е абсолютно задължително, защото предното предаване има достатъчно сила за мисията си на разумен електромобил.

Част от недостатъците на електрификацията от предходно поколение обаче е критично повишаващия се разход с магистрално темпо: 150 по скоростомер са практическата максимална скорост, с която разходът расте експоненциално, а с по-ниско ниво на заряд падът в производителността е осезаем. Не бих го окачествил като проблематичен, но преобразява днешния герой в автомобил, обвързан по-скоро с широкия градски, не извънградски, периметър – едно ограничение, което противоречи на заявения характер, а и съвременните електромобили го познават в една вече по-малка степен.

   Въпреки че водещата роля в разработката е на Suzuki, усещането в движение е забележително в стила Toyota: управлението е така интуитивно прогресивно, че просто не се замисляте за него. Окачването е настроено по-меко и макар понякога да се усеща някак лишено от еластична амплитуда (и как иначе по острите гребени на това, което неясно защо все още наричаме магистрала „Хемус“), то е предимно абсорбиращо и изглажда големи и малки неравности с умерена и постепенна и острота. По приятно изтеглени и гладки криви не ми залипсва нито сцепление още по-малко реактивност при завиване; балансът на управлението се оказа изненадващо и радващо директен.

Изпробвах само по-силната версия с предно предаване, не и 4x4, но чета, че върху сух асфалт разликата е почти неосезаема: версията с двойно предаване има малко по-тежка управляемост, а контролът на сцеплението (с консервативен, но плавен нрав) има малко по-малко работа при изход от кръстовище. Единствената причина, за която се сещам, да изберете версията с два мотора e, ако ще карате често в много хлъзгави условия. Но помнете: двойното предаване сваля енергийната ефективност, с което автономията на e Vitara се превръща в един досаден с ограниченията си фактор.

Друг такъв, както вече намекнах, са така неправилно наричаните системи за подпомагане на водача: всички са стандартни още във входното ниво на оборудване – от адаптивен круиз контрол със следене на лентата през наблюдение на мъртвата зона до предни и задни сензори за паркиране. Адаптивният круиз е плавен, но асистентът за поддържане на лентата е крайно агресивен, а предупреждението за превишена скорост бих характеризирал меко като нахално. Изключването им изисква да преминете през съпротивляващия се чувствителен екран. За разлика от него разположената на видно място в кормилната колона камера за шпиониране на водача е добре калибрирана: може да се дължи и на принципния ми навик да не губя концентрация в движение, но фактът, че за уикенд и половина не се обади е много облекчаващ.

Всички тези впечатления събрах с цената на среден разход от 17,9 кВтч/100, доволно над 15,1 по WLTP, което отговаря на ~340-километрова автономия – доста далеч от лабораторните 426. Всичко това е много за кола с размерите на eVitara и издава принадлежност към технологии от предходно поколение. Така и не успях да я закача на „бърза“ зарядна станция, а най-високото, което видях като заряден ток бе едва 67 kW – величина, доста под актуалните показатели при други марки. При това положение бъдещите й собственици най-добре да се ориентират към преобладаващото градско и/или близко извънградско каране – това не е транспорт за бързо преодоляване на средни разстояния.

Да обобщим

   Голямата и приятна изненада от Гуджарат е изключително грамотно произведената електрическа Vitara, чието поведение на пътя се отличава със значително повече зрелост, отколкото бихме очаквали от такава кола. Натиснете още малко и ще откриете прилична доза живост и приветлив за каране характер, каквато впрочем е и външността. Удобна е, освен това, и доволно практична. С изобретателния си подход към материалната оптимизация и избор на контрастиращи цветове и текстури  интериорът изненада в не по-малка степен. Индивидуалност тук не липсва – по-малкото просто изглежда повече.

    Слабости обаче две: общото впечатление от електрическата задвижваща система е, че е поне с едно поколение назад, а чувствителният на допир екран е осезателно муден. И двете са в състояние да поставят въпроса за цената: предвид възможностите на пряката китайска конкуренция, 38 990 ще имат нужда от известно преосмисляне надолу.

    Всичко, което днес пропуснах, ще откриете в сайта им.

Елегантното умение да скриеш: Citroën C5 Aircross PHEV

В какафония от аргументи

   Снимки: Citroën

Вторият опит – вместо увод

     Накратко и възможно най-сухо казано, второто поколение Citroën C5 Aircross продължава порива на френската марка към самоопределение в рамките не просто на разширеното семейство Stellantis, а и на по-широкия автомобилен ареал.

Откакто се сляха с Peugeot през 80-те години на миналия век, Citroën променяха ритмично посоката си на предлагане: импулсът за придържане към нестандартния им характер продължи известно време докъм края на предходното столетие, ала през новото им се наложи да атакуват масовия пазар – едно упражнение по намиране на нова самоличност, резултатите в което не бих се осмелил да определя като еднозначна успеваемост.

Приятно впечатление ми прави, че напоследък този импулс се ориентира към автомобили нестандартни, но не и прекалено странни (C3 е уместен пример), а вероятната причина е, че екстремната различност загуби ликвидността си на агресивния ни, финансово ориентиран, пазар. Да, фокусът върху комфорта е факт, както е факт и недотам категоричното му отстояване, но силата на Citroën изглежда най-вече напоследък в стойността.

Вероятно най-добрият израз на тази посока бе предходният C5 Aircross. Изцяло новото му поколение надгражда върху него със свежо индивидуализиран външен вид, значително добавено пространство и осезаемо развити технологии. Тук обаче е и проблемът на продуктовата му задача: позицията изглежда и в известна степен уязвима, защото пазарът на автомобилни стоки с атрактивна стойност, дори в България, вече е залят от нови китайски предложения, ценовото състезание с които изглежда една мисия, почти осъдена на невъзможност.

    Беше ми крайно интересно да проверя в този контекст какви са шансовете за справяне на произвеждания във Франция втори опит за C5 Aircross и яхнах зарядния хибрид, чието ново задвижване предстои да влезе в цялата Stellantis група.

Концепция и дизайн

    Новият C5 Aircross е продукт на един добре познат техен подход, поради което от механична гледна точка в него няма кой знае колко, което да не сме виждали в други продукти на платформата STLA Medium, като Peugeot 3008 и 5008, Opel Grandland или пък Jeep Compass. Ще рече, че е обзаведен с гама от електрифицирани агрегати, задвижващи предимно предните колела. Електромобил с два двигателя би бил възможен, но в момента не се предлага – по очевидни ценови и марково позициониращи съображения. Засега има избор от две електрически версии, трицилиндров хибрид и Plug-in-а, който карам днес. Предходният C5 Aircross се предлагаше и с дизел, ала праведното поведение на един почтен автомобилен електрификатор сякаш вече не предполага мърлявите упражнения по пречистване с разните там катализатори, филтри за твърди частици и резервоари с AdBlue – данък „дух на времето“ платен.

Това е първата ми среща с новия хибриден 225 двигател, чието число се отнася до системната мощност в конски сили. По същество е еволюция на този от предшественика, използващ същия 1,6-литров турбо агрегат. Този четирицилиндров бензин генерира 150 к.с. и е с параметри, сходни на първото поколение, но електрическият компонент е претърпял значимо подобрение. Батерията е нараснала до 17,8 кВтч за електрическа автономия в рамките на 80-те километра – едно прилично, макар и не водещо постижение. Старият осемстепенен автоматик е заменен със седемстепенна трансмисия с двоен съединител; електромоторът, който се намира в нея, вече генерира с 15 коня повече – 125.

    Промяната на STLA Medium платформата на C5 Aircross носи значителен ръстов скок: новият автомобил е с 15 см по-дълъг от стария, което го прави един от най-големите петместни варианти в класа. С дължина от 4,65 той обитава приблизително средата между Volkswagen Tiguan (4,44) и седемместния Tayron (4,79). Ширината е помръднала само с милиметри, но, както личи от роднините на C5 Aircross с други емблеми, основите на платформата са и тежки: официалното тегло на зарядния хибрид е с около 115 килограма нагоре до 1874. Поставено е върху едно сравнително просто окачване: всички версии с двигател с вътрешно горене използват торсионната греда отзад, докато електрическите версии са с многораменно решение. По правило амортисьорите им са пасивни, въпреки че окачването включва обичайните хидравлични ограничители на „Ситроен“.

Разположената върху така описаната архитектура външност е в духа на добре премерената различност: най-кратко бих я определил като графична убедителност с някои умерени акценти в областта на шика (виж задните му светлини, без да пренебрегваш предните). Общата миграция от флуидност към акцентирана геометричност се характеризира с монолитна простота на линиите и обемите, съчетана с текстурни, светлинни акценти и ъгли. Усилието да се правят деликатни материални и производствено оптимизационни компромиси, съчетани с очевидния стремеж към търсенето на нова визуална индивидуалност са очевидно сполучливи: най-после да видим Citroen намерили една своя нова идентичност, намирането на която е изключително напрегната задача в какафонията от аргументи на азиатската конкуренция.

Да влезем

    Ако един европейски автомобилен манифактурист има шанс за относително лесно тушè срещу потопа от привлекателни китайски хибриди, никнещи по-бързо и от гъби, това е да се покаже нотка оригиналност по отношение на интериорния дизайн. И тъкмо в този дух, въпреки задължителните си двойни екрани, C5 Aircross страни от философията на абсолютния минимализъм.

Главният централен чувствителен дисплей е портретно ориентиран и преливащ в централната конзола – маркетингът в Citroën нарича творението на колегите си „водопаден“ екран. Цялата повърхност е от гарантираща пръстовите отпечатъци черна гланцова пластмаса, но материалът е достатъчно солиден и оживен с шевронов мотив. Не мога да отрека, че интериорните дизайнери на Citroën са се позабавлявали с избора на цветове и материали: да, бляскавата твърда пластмаса върху таблото и вратите носи елемент на разочарование в този сегмент, но един етаж надолу светлосивият текстил озарява кабината и стои приятно на дланта ми. Нивото Max стандартно е обзаведено с тъмносиня синтетична кожа, а допълнително се предлага приятна сива, перфорирана кожено-текстилна комбинация, съдържаща – правилно познахте, какво друго, ако не това във френска кола – рециклирани лозови отпадъци.

Водопадният дисплей позволява щедро пространство за съхранение под и зад него между седящите отпред. По същество е доста удобна алтернативна тава за разни неща, където откривам и две малко трудни за достигане, признавам, стойки за чаши.

Доскоро Citroën се отличаваха с известен скептицизъм към управлението, базирано на течния кристал, като C3, C4 и C5 X пазят приличен набор от физически контроли. Развитието тук изглежда неизбежно: много често използвани функции в новата кола изискват функционалността на чувствителен екран.  Температурното управление е постоянно върху него, но отопляемите и вентилирани седалки, както и силата на вентилатора, изискват или потапянето в подменю, или конфигурирането на началния екран да показва пряко съответните екранни джунджурии. Всичко това работи добре, стига да използвате вградената навигационна система; веднъж отворили Apple CarPlay или Android Auto, те изчезват. Предвид внушителния му размер, човек е склонен да помисли, че софтуерните инженери биха могли да измислят начин за интеграция на огледалното изображение на телефона само в горната трета на екрана, ала подобно проявление на здрав разум все още не е достигнало до Поаси – надяваме се на съответните ъпдейти. Най-общо казано обаче, инфоразвлечението работи с приемливо ниво на скорост, логика, както и доволна степен на персонализация.

Всеки C5 Aircross е оборудван с това, което Citroën наричат Advanced Comfort seats^®, което означава повече дебела, мека подплата и функционалност, липсваща от базовите версии. Тестовата ми кола с Max ниво на оборудване и допълнителните вентилирани и масажиращи седалки не бяха лишени от функционалност: с изключение на възкъсата седалищна възглавница, те, освен изглеждащи добре, бяха поддържащи ме в кръста и гърба, и щедри на регулируемост.

    С пет сантиметра повече място за краката отзад, новият C5 Aircross е един от по-просторните варианти в класа – над част от пряката германска конкуренция и доближаващ се много до корейската и китайска. Познавачите на предходния модел може и да останат малко разочаровани от жертвата на трите отделни седалки в предходната кола; тук ще открият по-конвенционалното решение (хубав пример за компонентна рационализация) без плъзгане на седалката, но с известен реглаж на облегалката.

По сходен на задното пространство начин C5 Aircross предлага и един от най-големите багажници в класа: 651литра са по-големи от много PHEV версии на конкуренцията. Лишен е от дистанционно освобождаване за облегалките на задните седалки, а рафтът му е сложен, труден за сваляне и обемист.

В движение

   С новата си скоростна кутия, допълнителен батериен капацитет и по-мощен електромотор новата плъгин система обещава осезаеми подобрения в общата производителност и плавността в сравнение с предшественика. Тук те са налице, разбира се, но C5 Aircross все още не може да се мери с най-прогресивните си конкуренти: тъй като двигателят и електромоторът си разделят задачите грамотно, той не е податлив на вибрации при преходи между режимите и е достатъчно плавен при ниски скорости, но веднъж поискали от него нещо повече от спокойна производителност, всичко става осезаемо по-шумно.

Имам предвид обстоятелството, че дори с достатъчно ток в батерията нерядко се усеща, че не чак толкова гладкият бензин върши по-тежката част от работата по придвижването. Това усещане се подпомага от известните вибрации, изпращани през структурата на колата, така сякаш се нуждае от комплект подобрени двигателни тампони. Радващото тук е, че системната производителност всъщност не се влошава след изтощаването на батерията: субективното усещане за ускорение и ловкост е същото и се потвърждава от измерванията, на които попаднах онлайн. Много добре, защото куп лишени от заряд хибриди се преобразяват в едни мудни и тежки бензинови коли.

В добрия смисъл на думата C5 Aircross все още се усеща достатъчно тесен на пътя и така е много лесен за позициониране, без същевременно да натрапва близостта на десния ви спътник. Въпреки перата за превключване на предавките във волана, истински ръчен режим колата няма и така автоматично ще свали предавка, дори преди да стигнете до пода с педала на газта. В електрически режим ускорението до 100 е съвсем прилично, а максималната скорост е около 140 км/ч; въпреки че поддържа магистрално темпо без видимо усилие, сливането с натоварения трафик изисква известно планиране, а жаждата за ток расте експоненциално.

Това ме подсеща, че изборът на задвижващ режим е леко неинтуитивен: физическият превключвател за модус на шофиране на централната конзола ви дава бърз достъп до самообяснителните електрически, хибриден и спортен. Не открих особена полза от спортния: при старт с достатъчно батериен заряд колата винаги по подразбиране е в електрически режим; нуждаете се от дисплея, за да получите достъп до опазването на тока в батерията. Въпреки, че се усеща доста мек, педалът на спирачката интуитивно съчетава регенеративното и фрикционно спиране с възможност за силно ускоряване на регенерацията, без пълно спиране. Самото субективно отрицателно спирачно ускорение е отлично.

Най-общо казано, ако не сте от най-напористите шофьори, развитата френска хибридна задвижваща система осигурява напълно задоволително за този пренавит от кандидати за пазарна слава сегмент темпо. Темата за разход на гориво при зарядните хибриди е пределно разтеглива и се движи в крайно широките граници от до около 16 кВч/100 за тока и 7,5 л за бензина.

    В движение се изкуших да се попитам защо по-масовите автомобили, особено лишените от спортна амбициозност SUV-та, не се стараят да возят по-добре. Работата е там, че без сложни амортисьори или въздушно окачване, на които да разчитат, меко настроените возила могат да станат неконтролируеми, както демонстрират някои китайски предложения.

Последните години са период, в който Citroën се стремят да възродят репутацията си за удобството на возене и в този дух C5 Aircross е извънредно меко окачен. Бидейки с около и над 300 килограма по-лек от своите изцяло електрически събратя, хибридният вариант се възползва по-добре от тегловия си дефицит: C5 се плъзга леко по умерено добре асфалтираните по занижените български стандарти пътища с прилично чувство за контрол; големите неравности и амплитуди се изглаждат компетентно и без клатене. Предизвиканите от острите вълнения на суровия роден битум трусове в средата на завой, които наистина могат да разтърсят лошо позиционираната ос, също се поемат компетентно. Но по неизбежност контролът във волана върху дупки може да се усети леко хлабав, което води и до потропване; представям си, че такава компромисна настройка би работила добре с малки джанти и високи гуми, но съвременните модни тенденции диктуват големите колесни арки на C5 Aircross да изглеждат най-добре с 20-цоловите джанти. Така подлата вторична вибрация успява да се промъкне отчасти в комфортния ви бордови балон.

    Предвид фокусираната върху удобството на возене задача, ситроенът е изненадващо компетентен в управлението си. Последното поколение гуми Michelin ePrimacy е много по-добро в сцеплението си от по-ранните варианти, особено когато разполагат с 235 милиметра гума в завой. Значителен наклон на каросерията, разбира се, има, но добрата му страна е, че не се увеличава прогресивно и не пречи на ловкото завиване. Системата за контрол на сцеплението и стабилността се намесва само когато е необходимо и реагира плавно и компетентно на провокации.

Воланът тук е лек, с изкуствено подсилено самоцентриране: удобно е в града или при маневриране, но чувството е малко неестествено извън града при по-високо темпо. При все това се наблюдава известно натрупване на тежест, когато натоварите шасито, така че не отхвърляйте напълно C5 за бързо каране: дори и да не поставя точно нови стандарти за возене и управляемост, той поне се опитва да излезе от нормата и дори постига известен успех. Тази му особеност го прави много по-отличителен – и харесван в ръцете на правилния му ездач – от трудните му за запомняне платформени роднини.

Помощниците на шофьора

     Ето, че доживяхме да им отделям специален параграф – такива са ни времената. И така, функциите за т.нар. шофьорско подпомагане в автомобилите Stellantis са далеч не толкова сложни като тези на Volkswagen Group, да кажем, ала са с класа по-добри от тези в някои от китайските емблеми. Но с предпазливия си муден адаптивен круиз контрол той не е и много по-различен. Най-дразнещото следване на лентата е трудно за индивидуално изключване, но за сметка на това вече има камера, която ме наблюдава да не се разсейвам. Системата така и не се задейства, докато бях с колата, но тъй като нямам склонността да губя концентрация, докато карам, ми е невъзможно да преценя дали е работила идеално или пък просто не. До намеса в спирачките така и не се стигна, но системата за предотвратяване на сблъсък не пропусна да издаде няколко фалшиви предупреждения за предстоящи инциденти.

Stellantis правилно са се присъединили към течението за персонализация на ADAS режима, така че наблюдението на водача, асистентът за поддържане на лентата (все толкова дразнещ, но тук приложен една идея по-добре) и предупреждението за превишаване на скоростта могат просто да бъдат неутрализирани чрез задържането на физически бутон.

В какафонията от аргументи – да обобщим

    В какафонията от аргументи, ако и Citroën нерядко да са изпитвали дефицит на своя специфична идентичност, то този нов C5 Aircross успява да се фокусира върху актуалните предимства на достъпния комфорт и умерена екстравагантност. Няма да му спестя това, че, както други марки в групата, индивидуализацията му все още е възпрепятствана от част от споделените компоненти на Stellantis и някои странни дизайнерски решения.

Но: хибридният му агрегат и системата ADAS са достатъчно добри и въпреки че „водопадната“ информационно-развлекателната система изглежда много модерна, тя има нужда от функционално развитие. Нищо от това обаче не пречи на приятно индивидуализирания „Ситроен“ да преследва убедително чувството за цел в комфортно ориентираната си конфигурация. И да не забравя: освен всичко друго, той е и истински просторен.

    Макар че очевидно нямаме работа с премиум продукт, нека поздравим C5 Aircross за елегантното умение да скрие оптимизацията на разходи, предлагайки се на цена, която го превръща в реална европейска алтернатива на Chery или BYD.

     Което днес пропуснах, ще откриете в сайта им.

Esprit du temps: Renault Clio 6

Все някога колите пак ще станат малки

   Снимки: Groupe Renault

Clio е Renault – вместо въведение

   След като Ford осъдиха Fiesta, а в югозападен Париж със сигурност се радват от успеха на преродения като електромобил 5, свенлив по натура наблюдател като мен не на шега започва да се чуди дали ледът под краката на почтеното Clio внезапно не започва да се пука. С вече надигналото се цунами на китайския автомобилен поход въпросът сякаш зазвучава по-критично от всякога, нали?

Renault обаче твърдо настояват отговорът да е не. „Clio е Renault“ е цитат от шефски думи при представянето на шестото му поколение. Започнах неслучайно с Ford, тъй като на много европейски пазари Fiesta също беше Ford. Докато внезапно вече не беше. Казано по друг начин, за малки автомобили с ДВГ настъпиха опасни времена. Но нека не прибързвам: засега пред нас е ново Clio, което вече няколко месеца се предлага и в България.

    Що се отнася до самата кола, дизайнът преработен е основно, което ще рече, че е обърнат в една по-агресивно-чувствена посока от елегантния шаблон, който Лоренс ван ден Акер заложи с X98 през 2012-а. Нека също отбележим, че X60 (както е кодовото му обозначение) носи най-мощният двигател след горещия R.S., но повече за това след малко.

Гледайки го, още отдалеч разбираш, че шестото му поколение всъщност е най-голямото Clio до момента. Наближавам и си мисля: „Все някога един ден колите ще започнат пак да стават малки. Но не сега.“ Сантиметрите показват, че шестото издание е със същия размер като първия Mégane, така че за три десетилетия и половина Клио No 6 е пораснало толкова от някогашните си 3.71, че вече сякаш пасва на сегмент, за който някога не е планиран.

     От която и страна, и ъгъл да го обикалям, виждам промени – някак по-изваяно от задната си четвърт, новата решетка с диамантена текстура (по-скоро BMW Серия 4, хм?) и геометричните LED скоби, профилът с редуващи се вдлъбнати и изпъкнали форми, и тяхната игра. Както и да се въртя около него, по или обратно на часовниковата стрелка, виждам нещо едновременно ново, ала и успокояващо познато – по име, природа – донякъде, само донякъде – и механична същност. Това, което сякаш бе непознато, е личащата от пръв поглед амбиция на Oyak-Renault в Бурса да изведат крайния си продукт на качествено ново възприемано равнище.

     Сега да видим и как са се справили.

Визуално оформление и концепция

     Ако мога да обобщя с възможно най-малко думи външността, то те биха били технична чувственост: очевидният стремеж на творческия екип е бил да създаде кола, която едновременно да обитава визуалните пространства на предшествениците си, като същевременно се отличава от тях с духа на ултракомпактното купе, личащ най вече в профил – по линията на покрива и стъклата. Останалото е добре управлявана, динамична игра на линии, ъгли, обеми и светлосенките им, чудесно илюстрирани от абсолютното червено (това е буквалното име на цвета), скритите в С колоната дръжки на задните врати и правилните радиуси на колесните арки, поемащи разположените в една равнина със страничния метал трицветни лети джанти с гуми 205/45 R18. Стандартни са при най-високата линия esprit Alpine, която карах. Всичко това придава на колата модернистично-монолитния облик на (вече не чак толкова) малък обект на желанието – в това определено са успели.

Под новата външност (67 мм по-дълга и 39 мм по-широка), Clio се намира върху същата CMF-B платформа, както преди, така че все още е обвързано с Nissan Juke, различни други рена и клонингите им у Mitsubishi.

Всичко това е окачено на обичайните пасивни амортисьори и спирални пружини, с Макферсън отпред и торсион зад него. „Рено“ твърдят, че са настроили всички версии на Clio, съобразявайки се с различното им тегло, така че да се справят идентично, тъй че не очаквайте разлики в сочността на управлението с изкачването на нивата на оборудване.

Задвижването също е познато: Clio идва с ревизирана версия на съществуващия бензинов, трицилиндров TCe двигател, правещ 115 коня, както и подобрена версия на пълния хибрид E-Tech, с мощност, увеличена до 160. Дължим я на набъбналия от 1.6 до 1.8 литра агрегат. По същество това е същото задвижване, което ще открием в Dacia Bigster с някои електронни и изпускателни настройки за още малко сила. Промените дават на Clio приличен стартов удар и водят до време от 8.3 секунди до 100 – секунда по-чевръсто от преди.

Хибридът заслужава известно разчепкване: с изключение на 36-килограмовия батериен пакет с размерите на куфарче под пода на багажника, разположението му е отпред. Произвеждат го в  съвместно предприятие между Renault и Geely,  Horse Powertrain в турския Бурса и испанския Валядолид.

1.8-литровият двигател, работещ в цикъла на Аткинсън, отговаря и на стандарта Euro 7, тежи само 100 кг и развива 109 к.с.; има и впечатляваща термична ефективност от 40.5%. В сравнение с предходния 1.6, впръскването на гориво е директно и работи при 350 бара. Това е от решаващо значение за намаляване на емисиите и консумацията с около 7%.

Агрегатът е свързан четиристепенна скоростна кутия без съединител, съчетана с двустепенна трансмисия за задвижващия електромотор с мощност 49 к.с. Няма синхронизация; вместо нея вторият мотор, стартер-генератор с 20 к.с. мощност на върха на скоростната кутия, се справя с плавното прехвърляне на предавателните числа. Най-общо казано, системата е сложна и в движение понякога изглежда, че има собствено мнение, но в производителността и ефективността й съмнение не би могло да има.

Да влезем

     Интериорът продължава крачката напред, първоначално направена през 2019-а от предходното Clio, като промените са комбинация от материална и технологична еволюция. Развитие се наблюдава в интересни нови и все по-рециклиращи се материали (гордостта им – основателна), но общото впечатление остава разделено между твърди, ала не дразнещи на вид и допир пластмаси (табло и лайсни във вратите) и надскачаща далеч сегментните стандарти мекота на волана и свързаните с него превключватели.

Мястото вътре е приятно, а най-високото ниво на оборудване носи със себе си сегменти алкантара и обков с метален ефект. Освежаващите цветни акценти от предходната кола изглежда като да са били пренебрегнати в името на по-спортното усещане. Истина е, че шестото поколение идва с много цветове за персонализираното заобикалящо осветление, но шарената игрива радост от предшествениците е отстъпила на по-фокусираната, модернистична атмосфера на кандидат премиум играч с технологизирани претенции.

    Една от най-забележителните промени вътре без колебание отнасям към цифровия панел. Портретно ориентираният централен чувствителен дисплей и затвореният инструментален панел в предходното Clio вече ги няма – обединени по последна мода в едно общо V-образно дигитално пространство, съдържащо два ясни, 10-инчови екрана. Общото визуално впечатление е доминиращо донякъде, но от ергономична гледна точка е напълно безобидно.

Както вероятно се досещате, управлението на вентилацията е мигрирало в дисплея (всичко преди се регулираше с въртящи се дискове в централната конзола), което при тези решения по правило е за сметка на използваемостта. Но: с премахването на портретния дисплей и преместването на селектора за предавките на кормилната колона, както напоследък е модерно, Clio получава полезни отделения за съхранение в централната конзола, където откривам двата USB-C порта и безжичното зарядно. Между седалките е и оригиналният мек капак на пространството за чаши и малки потреби, сгъващ се като калъфа на таблет.

Няма как да премълча похвалата за предните седалки: с комбинация от отлична ергономия и интересни материали, те са в духа на най-добрите традиции на спортните рена.

    Сред най-съществените дигитални основания за гордост вътре е вграденият в мултимедийната система OpenR Link на Renault Google. Основното предимство тук е интеграцията на Google Maps и около 100 други приложения, достъпни през Play Store. Гласовият асистент тук е подпомаган от – да, познахте от първи опит – изкуствен интелект, теоретично позволяващ сложни гласови команди с разговорен поток, превключващ безпроблемно през езици, когато се наложи. Как евентуално би се справил със спецификите на регионалния пустиняшки диалект от село Згориград така и не успях да проверя обаче.

Като опция се предлага и съвсем прилично озвучаващата аудио система Harman Kardon с 9 говорителя, която представлява част от задължителната програма за всеки ценител на що-годе прилично озвучаване на борда. И не, не заради 410-те си вата мощност, а по-скоро заради цифровата обработка на звука, предлагаща общо пет варианта за настройка, разработени съвместно с Жан-Мишел Жар. Името на навършващия на 24 август 78 френски пионер на електронната музика и ню ейджа естествено е базов маркетингов етикет, каквото е и името на Ханс Цимер; ако в България имаше автомобилно производство, то цифровите звукови настройки на по-претенциозните аудиосистеми на българските возила вероятно биха носили етикета на Симо Лазаров. Добрата и далеч по-важна новина е, че тук „Рено“ са се концентрирали върху пространствената презентация и сложната кабинна интеграция, произтичаща най-вече от топографията, шума в движение и асиметричното разположение на слушателите вътре. Това, разбира се, е далеч по-добрият вариант от простото подхвърляне на мощен усилвател и голям супербас в малка кола. Емблемата „Harman Kardon“ сама по себе си не означава аудиофилски звук, естествено, но DSP-базираната й архитектура е далеч по-важна от самата мощност. Режимът Studio изглежда беше най-добър, преди всичко заради най-ниската степен на изкуствена звукова обработка и затова започнах с него; останалото е въпрос на вкус.

Пренасяйки се отзад, разбирам, че благодарение на частичното увеличение на междуосието си Clio е получило известно място за краката. И докато задната седалка е сравнително добре изваяна за удобство, пространството за главата е осезаемо ограничено. Причината е очевидна: спортната линия на тавана, която не предполага седящите отзад да се ширят. Височината на прага на багажника е полезно намалена с 4 сантиметра: в бензиновия вариант получавате капацитет от 391 литра – сравнимо с колите от по-горния клас; хибридът обаче, поради батерията си, предоставя 309. Това прави шестото издание на Clio по-малко просторно и от по-късата петица, и от сходно оразмерената четворка – размер, стимулиращ някои интересни потребителски решения сред лоялистите в Renault.

В движение

    Добре, че е шофирането, защото тъкмо то може да помогне на същите тези лоялисти да намерят изход от подобна потенциална безизходица. И така, кормилната рейка е станала по бърза (от 3.3 оборотите на волана от-до са сведени до 2.6) и с нейна помощ управлението на Clio е спретнато и добре балансирано – „правилно“, както вероятно някой би предпочел да се изкаже, – ала някак му липсва пъргавината, която чета, че е присъща на 5-цата (ето я и силната мотивация най-сетне да я подкарам). По отношение на тихото удоволствие от шофирането, което суперминитата могат да осигурят, Clio е по-добро от средното, но вероятно сега изостава от някои изненадващо енергични представители на японската школа, в една ролева размяна, от която мнозина вероятно ще се изненадат.

Ежедневното общуване с машината е добро и като цяло се характеризира с типичната за рената гъвкавост, но също така и с известна крехкост при често срещаните тук кратки, резки удари. Със сигурност причината се крие в инак много красивите 18-цолови джанти на колата ми и със сигурност не са от помощ в държави като България, в които по-ниските нива на оборудване с техните 16-ки вероятно ще помогнат. Дилемата и тук отново е между форма и съдържание, но аз все пак без колебание ще избера твърдостта в името на всичко останало, придружаващо най-високия пакет. Това съвсем не означава, че размяната на визуалното въздействие срещу подобрено качество на возене е лош избор; тъкмо напротив – въпрос на приоритети. Моят е контрол на крена и смелост при  навлизане в поредица от бързи криви, съпроводена с характерната склонност към осезаемо, но напълно в нормите недозавиване – тук всичко е наред.

     Духът на силовия агрегат E-Tech така си и остана загадка: електрическото подпомагане прави реакцията при натиска на десния педал автентично фина, а задвижващият електромотор с неговите 49 коня изобщо не е така блудкав, че силите му да приключат след първоначалния прилив на мощност, както често наблюдавам. Хибридната задвижваща система изпълнява обещанието си да се върне в режим само на ток при бавно движение из паланки и квартали; тук на помощ идва фактът, че 1.4-киловатчасовият капацитет на батерията е по-голям.

В условия на шосейната реалност колата е и бърза: да, трябва да натиснете газта до дупка, за да извлечете най-доброто от тоя силов агрегат, ала по този начин заличаването на 20-километровите  отметки става истински фриволно по стандартите на този клас. Нравът на колата има и потенциал за сензационна ефективност: добре размесен, бърз тестов маршрут даде 5,7/100, а с повече мярка в десния крак цифрата може да спадне и под 5, с което автономия от 700 километра звучи съвсем реалистично, не като утопия.

В същото време така описаният силов агрегат е много по-ефективен, отколкото приятен на звук: при все, че новият 1.8 изглежда и се държи по-плавно от предходния 1.6, в него все пак има едно особено земеделско мрънкане, особено при старт, преди всичко защото съм натиснал десния педал. Той също е и сложен: два двигателя и две скоростни кутии в задвижващата линия създават 15 предавателни комбинации, в които бензинът върти колелата, зарежда батерията или се грижи паралелно и за двете.

Истината е, че през преобладаващото време машинациите му няма да ви притесняват и при умерено подаване на газ всичко работи елегантно, ала е в състояние да се държи объркващо, например с шумното си палене след спиране, само за да се изключи при потегляне на ток. Всичко това най-вероятно се дължи на общо петте режима, в които системата работи: електрически (колелата се въртят от електромотор), динамичен (ДВГ и ток работят заедно), E-drive (електромотор задвижва колелата, ДВГ зарежда батерията му), вътрешно горене (ДВГ задвижва колелата и/или зарежда батерията), възстановяване на енергия (колелата въртят електромотора, който зарежда батерията).

   Любопитно се оказа новото от общо четирите „настроения“ – Smart, адаптиращо се някъде между Eco и Sport, в зависимост от стила на каращия. Една умело работеща добра идея.

Esprit du temps – да обобщим

   Шестото поколение на Renault Clio е още едно доказателство за технологичната и визуална френска вещина при правенето на (вече не толкова) малки коли. То изглежда добре, а с всичката си странност електофосилната му задвижваща система е способна и на сензационна пестеливост.

Технологичният пакет го е подготвил за бъдещи конкурентни и технологични предизвикателства, дигитализацията му е обилна (само системите за шофьорско подпомагане – част от които дразнят повече, отколкото помагат, но това е тема, за която днес не ми се говори – са 29!).

Всичко това очевидно резултира в много хечбек за стартовата му цена му от 28 300, ала колата има и една друга страна, която, неточно може би, ще нарека на френски esprit du temps, а именно духът на времето, в което дигитализацията лишава компактната кола от радостната, непосредствена, игрива същност на предшествениците, която правеше общуването с тях така забавно.

     Което днес пропуснах, ще наваксате, разбира се, в сайта им.