Келемето: Mini Cooper S, 5 врати

Практично като никога, емоционално, както винаги

          Пораснал във всяко отношение, петвратият Мини Купър е съхранил нрава си изцяло

Да сме наясно от самото начало: стане ли дума за Mini, присъщите ми хладен разум и циничен скептицизъм развяват бялото знаме. Не се сещам за друга кола така натъпкана с емоция и – какво да правя като нищо човешко не ми е чуждо – подавам се. Затова караме направо, без въведение. 

С 5 врати 

Това е първото „Мини“ хечбек с 5 врати в историята на марката: третото поколение на малкия британски моторизиран шик вече предлага по-практична версия с втори ред врати. Благодарение на тях пропорциите са нови: това, което винаги е била микро кола с тапициран багажник зад предните седалки, се е издължило с 16 сантиметра, удължило е междуосието си със 7 и е станало по-високо.  Линиите са такива, сякаш в края на конвейера има допълнителна работна станция, на която някое тежко животно сяда върху колите и става миг преди съвсем да ги сплеска. Шегата настрана, но въпреки новите пропорции обичайната гледка на малка кутия с колела в четирите ъгъла не се е променила драматично. Новостта е в това, че пространството отзад е станало обитаемо (половината от удължаването е отишла там) и е с отделен вход, а вече има и багажник. Мигом прави впечатление символичният характер на централния колан – място за трети няма. Ситуацията отпред обаче е добра: позната среда с почти отвесно предно стъкло предлага достатъчен хабитат и видимост за двама. 

От стегнатата и удобна шофьорска седалка се вижда историческото табло с някои новости: централинят скоростомер (мигрирал на волана) е еволюирал в голям многофункционален дисплей, обединяващ целия интерфейс за общуване с машината, включително емоцията: странен кръгъл бутон в основата на скоростния лост настройва колата и атмосферата в нея в три различни режима – „зелен“, „среден“ и „спортен“. Те покриват целия спектър - от свенлива въглеродна недостатъчност  до картинг усещането, заради което е и цялата шумотевица около марката. Прочее, ранната ми картинг практика е свързана не толкова с усещане за стабилност и точност, колкото с постоянно поднасяне и недозавиване, но да не спорим за дреболии. 

Заобикалящото осветление е усложнено - следва пътното ви поведение по комплексен алгоритъм. Чудна работа, цялото това преливащо осветление не само не е неприятно (по принцип не съм привърженик на интериорната шарения) - то допълва характера на дяволития спортно-практичен Мини Купър.  

Не знам как е с вас, но в отношението си с колите имам нужда от аклиматизация: от първото сядане до потеглянето минава поне половин час (над един при по-сложните модификации) в разучаване на пълната им функционалност. Тук случаят е обратен: всеки, познаващ BMW се ориентира моментално – нали цялата технология е баварска, включително последното поколение на станалия вече много добър iDrive интерфейс. Като изключим оксфордския интериорен колорит с характерните викториански форми и превключватели, функционалността е едно към едно с тази в баварските братя. 

Понеже стана дума за осветление, да не пропусна, че външната светлинна графика също е развита: подковообразните дневни светлини, както и габаритите, са усложнени, без това да накърни характера на порасналата британска нанотехника с германски генотип. Изобщо напредъкът в осветителните технологии развърза напълно ръцете на дизайнерите. 

Палите с натискане на червения бутон в централната конзола и новият двулитров (старият беше 1.6, което ме притесни за разпределението на масите в началото) бензин с умерено принудително пълнене и мощност 192 к.с. (въртящият момент от 280-300 Nm е едва при 1250 оборота) става от сън с овладяно мърморене. 

          Две новости: отзад е обитаемо, има и багажник

Натискате газта. Придвидливите, включили в спортен режим (който нарекох „настроението на Келемето“, не на последно място заради закачливата илюстративна иконография с ракета), усещат мощен теглителен импулс, съпроводен с много въртящ момент в чудесно скулптирания волан под съпровода на спортен рев. Докато се ориентират кой руши кварталното спокойствие, бедните минувачи едва смогват да видят хромираната ви двуцевка – Келемето отлита до 100 за 6.8 секунди. На хартия - нищо драматично, но усещането е за по-малко.

Тежащият 1315 кг. градски нехранимайко носи позната еуфория от виртуозната си управляемост: двигателят тегли линейно до червения сектор, а превъзходният 6-степенен японски автоматик на Aisin е станал изключителен. Освен всичко друго, той е и поумнял - алгоритъмът за управлението му взима информация за маршрута от навигационната система, настройвайки се към предстоящото. Чудесният директен волан с въпиюща точност, баланс  и информативност прави така, че трудно държите правата линия: освен, че пренася теглителния импулс от двигателя в ръцете ви, това е кола, предразположена към завиване. S-образните криви рисувате с лекотата на гениален художник, а недозавиването... недозавиването го няма – шасито се подчинява с точността и страничната стабилност на влак. Специален принос в случая имаха зимните гуми Dunlop SP Winter Sport 4D, превръщащи сухия предзимен планински асфалт в наркотик, от който гребете с пълни шепи хормон на щастието. А за подпомагащите системи днес просто няма да говорим – всичко, което трябва да знаете е, че са актуализирани и се предлагат като в големите коли. 

Всичко това предразполага към левитация из трафика, която другите прибързано тълкуват като лошо възпитание: нищо от така обичаното пътно поведение не се е загубило - забравяте напълно задните врати и охотно изпивате 44-литровия резервоар до дъно. Теоретичният разход уж е 5.4; реалният е х 2, но на кого му пука – Келемето си струва всеки литър бензин в повече. 

Не сбогом, довиждане 

В края на всяка среща с нова кола е прието да се каже нещо за обобщение. Mini Cooper S обаче гледа с присмех към нормите, така че единственото, с което ще приключа днешната си четириколесна елегия е, че независимо от подвеждащия, нелюбезен на пръв поглед, прякор, който му лепнах, той си остава една от най-предразполагащите към положителна емоция коли. Даже и с 5 врати. 

Само два сиви нюанса: първият е липсата на седма предавка, въпреки всички предпоставки; вторият е, че автомобилният еквивалент на дяволчето Фют е ваш срещу 80 000 лв., което го превръща в рядка гледка по подразбиране. 

Независимо от това сбогуването с тази кола е мисия невъзможна - вместо това й намигам за довиждане, мърморейки нещо заканително в духа на „пак ще ми паднеш ти...“.

Сп. "Тема"