MINI Cooper S: просто както трябва

Някой е лъгал за изборите на сърцето

   Снимки: BMW Group

    На тези снимки виждате кола, която няма нужда от представяне, още по-малко тук. Герой от филми като поредицата за Мистър Бийн и „Италианска афера“, за която също се сещам, пишейки, Mini Cooper е возило, най-често по-известно от каращите го лица. От край време в шофьорския ми дневник „Мини“ е еталон за радостни, забавни, бързи, малки хечбекове, а петото поколение и този нов Cooper S заплашват да са последна генерация, движеща се на бензин: оттук нататък, казват, щял бил да се придвижва само на електричество. Аз обаче някак не им вярвам (нищо не е станало, докато не е станало, знаете), така че предлагам днес да зарежем съмненията си и да се концентрираме върху това как петият купър се вписва в богатия генотип на предшествениците си.

Дизайн

  Най-лесният начин да разбереш, че това е най-новият Cooper S, е да го огледаш откъм задната му четвърт, демонстрираща новата естетика на триъгълните, матрични задни светлини с индивидуални диодни елементи, които могат да бъдат конфигурирани така, че да показват три различни анимации, включително добре познатия мотив на британското знаме. Подобно на тях, безрамковите кръгли фарове също разполагат с персонализация. Осмоъгълната предна решетка е доста по-голяма, а двете й части са разделени от внушителната линия на предната броня в цвета на купето. В духа на спортната си тема Cooper S няма да ви подразни с външен хром; вместо него в менюто има щедра щипка лъскав черен кант около решетката, огледалата, покрива и вратата на багажника. В двуцветната му версия, която карах, покривът и корпусите на огледалата могат да бъдат бели. Черни са и кантовете около фаровете и арките на колелата а двуцветните алуминиеви 18-ки само допълват естетиката на класическото „Мини“: двуобемно купе с къса предница и колела, поставени в четирите най-отдалечени края на малкия му отпечатък (3,88/1,74/1,43 м.).

Всичко това е поднесено в една максимално изчистена откъм детайли външна естетика: обикалям и се чудя кое от двете надделява – намигването на дизайнерите му към LEGO, изтънчената простота или пък скуката? Не, последното определено не; по-скоро са успели да намерят златното сечение между пуризма на формите и рационализирането в технологията на обработката на външните стоманени панели – един инструмент за управление и на продуктовата себестойност.

Но не това е най-важното, колкото обстоятелството, че в името на политическата коректност и аеродинамичната оптимизация  новият Cooper S се е лишил от предните си въздухозаборници и, което предизвика справедливия ми гняв, двойката видими изпускателни накрайници. Тук главата ми се клати в енергичната амплитуда на отрицанието; сърцето отзивчиво й приглася.

Вътре

    В стремежа си към радикален минимализъм Mini са придали изчистен вид на таблото, отказвайки се от инструментите пред мен. 9,4-инчовият OLED централен чувствителен екран заедно с Head-Up дисплея поемат функциите им, показвайки подходяща информация за шофиране, в зависимост от режима, в който се намирате.

Екранът е с отлична графика и разделителна способност и пътуването из менютата е гладко. При все това функционалното богатство означава, че ви трябва време, за свикване. „Мини“ са оседлали модата на устойчивите материали в арматурното табло (индустриалният текстил включително), вратите и седалките, по-голямата част от които изглеждат доста нетрадиционно и добре, но аз съм много любопитен как се поддържат чисти във времето. С дизайна си с две твърди спици и опънатата тъкан на мястото на третата воланът е приятен не само за окото – удоволствието е и на пипане. Подобно на M версиите на BMW той е предизвикателно дебел, което не пасва еднакво добре във всяка длан (конкретно аз го предпочитам). Предните седалки са удобни: поддържат ме добре на ниското шофьорско място и предлагат добра електрическа регулируемост през допълнителен пакет. Както можете да се досетите, отзад не е особено просторно, а възрастните могат да се поберат на втория ред само за по-кратки разстояния; попадането там също няма да е лесно заради малкото разстояние между облегалката на предната седалка и B колоната. Това, което има значение обаче е изключително приятната текстура на бежовата изкуствена кожа с контрастни шевове, както и двусекционния люк над главата ми, който внася усещането за простор и светлина в купето.

Продължавайки още по-назад, ще стигнете по още един маршрут до извода, че тривратата версия на Cooper S не се избира с главата: 210-литровият му багажник, разширяващ се до 725 при сгъване на делимите задни облегалки, е под възможностите на повечето други малки градски возила.

Под капака и в движение

    В основата на новия оксфордски триврат хечбек F66 е силно актуализирана версия на платформата на изходящото Mini. Агрегатът е познатият 2,0-литров турбо-бензин B38 с очакваните подобрения: в сравнение с предходната кола мощността е скочила до 204 к.с. и 300 нютонметъра въртящ момент в широкия диапазон 1500 – 4600 оборота и изпраща мощността си все така към предните колела.

Завъртете фалшивия „ключ“ в централната конзола и четирите му цилиндъра оживяват: семплият въртящ се превключвател ме кара да се чувствам малко като в самолет и допринася за „якия фактор“. Ауспухът, макар и не особено натрапчив, има приятен дрезгав тон, и, както повелява модата на много актуални спортни коли, Cooper S също доозвучава движението си през аудиосистемата със синтетично синтезиран звук. Да, знам, някои биха го нарекли светотатство, но аз всъщност мисля, че подобрява изживяването – нали днес говорим за сърцето. Този много популярен агрегат на BMW Group се оказа пикът под капака на леката (1285 кг.) кола, тъй като силата е в изобилие, а отзивчивият му нрав просто ви кани да го натиснете по-здраво: в градския трафик минито дърпа чевръсто и нахакано от ниски обороти, както се очаква.

Двигателят е комбиниран със 7-степенен автоматик с двоен съединител: бърз, отзивчив и съобразяващ се с режима на шофиране, той или ще превключи на по-висока предавка възможно по-рано, за да пести гориво, или ще държи на по-ниска по-продължително за максимална сила. Карам и се чудя дали липсата на механична скоростна кутия тук е недостатък: без планки във волана и без функция за ръчно превключване – само с единия малък превключвател за избор на посоката на придвижване – единственият начин да го предизвикам да свали предавка е като натисна по-здраво педала на газта и след това изчакам трансмисията да реагира. Малко е разочароващо за енергичен хечбек като Mini Cooper S, а липсата на лост за ръчната спирачка ви лишава от възможността да си поиграете с нея в завой: кофти е, признавам, но това е положението – духът на времето не предразполага към по-първични, въглеродно интензивни, шофьорски удоволствия, а за част от тях по принцип има и една друга версия – John Cooper Works.

В движение купърът е бърз и енергичен, което личи не толкова от времето за ускорение до 100 от 6,6 секунди (субективното усещане е за по-малко) в Go-Kart режим, колкото от увереното теглене на по-дългите предавки. И въпреки липсата на ръчно управление скоростната кутия е достатъчно бърза, изреждайки надолу, което позволява да се шмугвате в пролуките на дразнещия с бавността си трафик.

Mini Cooper S предлага седем режима, всеки с уникално заобикалящо осветление и екранна графика. Само три от тях обаче – Core, Go-Kart и Efficient – ​​ променят реалното шофьорско изживяване на практика. Core е стандартният, предлагащ най-добър баланс между производителност и ефективност. Ефективен, както подсказва името, е Efficient режимът, който притъпява реакцията на газта и трансмисията в интерес на ефективността.

Cooper S грее най-ярко в Go-Kart режим, разбира се. В него се усеща буквално като картинг: тъкмо тук двигателят, скоростната кутия и десният педал са най-отзивчиви и колата сякаш се смалява около мен.

Спирачките са прецизни, със силно първоначално захапване, последвано от прогресивна спирачна сила. По не толкова идеалните софийски улици Cooper S се чувстваше естествено скован от късото си междуосие, а по-безотговорните общински неравности са и доста по-разтърсващи. Възможности за регулиране  на твърдостта няма, тъй като амортисьорите не са адаптивни, а ниските странични бордове на допълнителните 18-ки влошават качеството още малко. Всичко това обаче няма нищо общо с твърдата като дъска и активно подскачаща брутална лагерна количка от миналото: усещането е твърдо, но цивилизовано. Подкарайте го по някой от редките идеално асфалтирани по недоглеждане на изпълнителя участъци на Пътната агенция и разбирате, че всичко си е на мястото – окачването е изключително грамотно, просто както трябва. Останалото е въпрос на физика и късо междуосие.

Твърдостта на возене всъщност означава, че колата е пъргава и стегната в завоите, без абсолютно никакъв крен – друго подобно нещо в категорията й просто няма; воланът й е точен, директен и в кривите Cooper S е чевръст и едва недозавиващ чак при прекомерно шпорене към върха им. Центрирането му е механично прецизно, а просмукването на въртящ момент в ръцете ми е осезаемо, добре дозирано и напълно в генотипа на колата: без него радостта от карането тук просто няма да живее. Както всички минита от миналото, новият Cooper S e лесен, спонтанен и приветлив на общуване. Фактът е, че в Оксфорд спестяват най-доброто от себе си за истински спортната версия на John Cooper Works, но ведрият му бодър нрав е все така основната причина за избора на тая кола не с разума, а със сърцето. И да, разходът на гориво тук определено няма никакво значение.

Да обобщим

    Няма какво да го увъртам: на цена в порядък 80 000 за човешки оборудвана кола Mini Cooper S е нещо, което можеш да избираш само със сърцето. Това е една миниатюрна и много непрактична, но неустоимо очарователна техника (Harman/Kardon също са се постарали много, въпреки че възпроизвеждането на аудио от USB е вече невъзможно, трябва ви музиката от свързания смартфон), чийто нрав остава все така жив и приятно остър, както очаквате от малка спортна кола с характер.

А дали това ще е последният бензин, нека оставим времето да ни покаже: за сега изборът на сърцето остава правилен; някой ви е лъгал подло, че това се прави само с главата.

    Всички подробности ще научите от сайта им.

Келемето: Mini Cooper S, 5 врати

Практично като никога, емоционално, както винаги

          Пораснал във всяко отношение, петвратият Мини Купър е съхранил нрава си изцяло

Да сме наясно от самото начало: стане ли дума за Mini, присъщите ми хладен разум и циничен скептицизъм развяват бялото знаме. Не се сещам за друга кола така натъпкана с емоция и – какво да правя като нищо човешко не ми е чуждо – подавам се. Затова караме направо, без въведение. 

С 5 врати 

Това е първото „Мини“ хечбек с 5 врати в историята на марката: третото поколение на малкия британски моторизиран шик вече предлага по-практична версия с втори ред врати. Благодарение на тях пропорциите са нови: това, което винаги е била микро кола с тапициран багажник зад предните седалки, се е издължило с 16 сантиметра, удължило е междуосието си със 7 и е станало по-високо.  Линиите са такива, сякаш в края на конвейера има допълнителна работна станция, на която някое тежко животно сяда върху колите и става миг преди съвсем да ги сплеска. Шегата настрана, но въпреки новите пропорции обичайната гледка на малка кутия с колела в четирите ъгъла не се е променила драматично. Новостта е в това, че пространството отзад е станало обитаемо (половината от удължаването е отишла там) и е с отделен вход, а вече има и багажник. Мигом прави впечатление символичният характер на централния колан – място за трети няма. Ситуацията отпред обаче е добра: позната среда с почти отвесно предно стъкло предлага достатъчен хабитат и видимост за двама. 

От стегнатата и удобна шофьорска седалка се вижда историческото табло с някои новости: централинят скоростомер (мигрирал на волана) е еволюирал в голям многофункционален дисплей, обединяващ целия интерфейс за общуване с машината, включително емоцията: странен кръгъл бутон в основата на скоростния лост настройва колата и атмосферата в нея в три различни режима – „зелен“, „среден“ и „спортен“. Те покриват целия спектър - от свенлива въглеродна недостатъчност  до картинг усещането, заради което е и цялата шумотевица около марката. Прочее, ранната ми картинг практика е свързана не толкова с усещане за стабилност и точност, колкото с постоянно поднасяне и недозавиване, но да не спорим за дреболии. 

Заобикалящото осветление е усложнено - следва пътното ви поведение по комплексен алгоритъм. Чудна работа, цялото това преливащо осветление не само не е неприятно (по принцип не съм привърженик на интериорната шарения) - то допълва характера на дяволития спортно-практичен Мини Купър.  

Не знам как е с вас, но в отношението си с колите имам нужда от аклиматизация: от първото сядане до потеглянето минава поне половин час (над един при по-сложните модификации) в разучаване на пълната им функционалност. Тук случаят е обратен: всеки, познаващ BMW се ориентира моментално – нали цялата технология е баварска, включително последното поколение на станалия вече много добър iDrive интерфейс. Като изключим оксфордския интериорен колорит с характерните викториански форми и превключватели, функционалността е едно към едно с тази в баварските братя. 

Понеже стана дума за осветление, да не пропусна, че външната светлинна графика също е развита: подковообразните дневни светлини, както и габаритите, са усложнени, без това да накърни характера на порасналата британска нанотехника с германски генотип. Изобщо напредъкът в осветителните технологии развърза напълно ръцете на дизайнерите. 

Палите с натискане на червения бутон в централната конзола и новият двулитров (старият беше 1.6, което ме притесни за разпределението на масите в началото) бензин с умерено принудително пълнене и мощност 192 к.с. (въртящият момент от 280-300 Nm е едва при 1250 оборота) става от сън с овладяно мърморене. 

          Две новости: отзад е обитаемо, има и багажник

Натискате газта. Придвидливите, включили в спортен режим (който нарекох „настроението на Келемето“, не на последно място заради закачливата илюстративна иконография с ракета), усещат мощен теглителен импулс, съпроводен с много въртящ момент в чудесно скулптирания волан под съпровода на спортен рев. Докато се ориентират кой руши кварталното спокойствие, бедните минувачи едва смогват да видят хромираната ви двуцевка – Келемето отлита до 100 за 6.8 секунди. На хартия - нищо драматично, но усещането е за по-малко.

Тежащият 1315 кг. градски нехранимайко носи позната еуфория от виртуозната си управляемост: двигателят тегли линейно до червения сектор, а превъзходният 6-степенен японски автоматик на Aisin е станал изключителен. Освен всичко друго, той е и поумнял - алгоритъмът за управлението му взима информация за маршрута от навигационната система, настройвайки се към предстоящото. Чудесният директен волан с въпиюща точност, баланс  и информативност прави така, че трудно държите правата линия: освен, че пренася теглителния импулс от двигателя в ръцете ви, това е кола, предразположена към завиване. S-образните криви рисувате с лекотата на гениален художник, а недозавиването... недозавиването го няма – шасито се подчинява с точността и страничната стабилност на влак. Специален принос в случая имаха зимните гуми Dunlop SP Winter Sport 4D, превръщащи сухия предзимен планински асфалт в наркотик, от който гребете с пълни шепи хормон на щастието. А за подпомагащите системи днес просто няма да говорим – всичко, което трябва да знаете е, че са актуализирани и се предлагат като в големите коли. 

Всичко това предразполага към левитация из трафика, която другите прибързано тълкуват като лошо възпитание: нищо от така обичаното пътно поведение не се е загубило - забравяте напълно задните врати и охотно изпивате 44-литровия резервоар до дъно. Теоретичният разход уж е 5.4; реалният е х 2, но на кого му пука – Келемето си струва всеки литър бензин в повече. 

Не сбогом, довиждане 

В края на всяка среща с нова кола е прието да се каже нещо за обобщение. Mini Cooper S обаче гледа с присмех към нормите, така че единственото, с което ще приключа днешната си четириколесна елегия е, че независимо от подвеждащия, нелюбезен на пръв поглед, прякор, който му лепнах, той си остава една от най-предразполагащите към положителна емоция коли. Даже и с 5 врати. 

Само два сиви нюанса: първият е липсата на седма предавка, въпреки всички предпоставки; вторият е, че автомобилният еквивалент на дяволчето Фют е ваш срещу 80 000 лв., което го превръща в рядка гледка по подразбиране. 

Независимо от това сбогуването с тази кола е мисия невъзможна - вместо това й намигам за довиждане, мърморейки нещо заканително в духа на „пак ще ми паднеш ти...“.

Сп. "Тема"