Наддал знаменито в сравнение със смахнатия си братовчед, роднинството
им обаче личи
Пропорции, казвате? Ето...
Предвид теслата, която удариха на
някои от най-чешитските си идеи (сбогом,
Paceman),
е цяло чудо, че породистото MINI
комби, приличащо на по-голям братовчед на хечбека, е все още живо. Предвид
крайно тясната ниша на потенциалните му потребители – едновременно недоволните
както от багажника на тривратия хечбек, така и вдигналите се на оръжие срещу
паласките на едрия Countryman – чудото става още по-голямо.
И въпреки това, ей ни на пред един
навъсен, естетичен, малък (4.25
м.) shooting brake (дефиницията е тук), който хем с нищо не
заплашва битието на практичните волва, хем разковава с трясък
летвите на Ингвар Кампард от багажниците им. Цялата тази суматоха на
цена в подножието на 95 000 с ДДС – как да не полудееш…
Преди съседите да грабнат
телефона и наберат 112 обаче, ги моля да обърнат внимание на някоя и друга проста
фактология: четирицилиндров, модифициран тубро бензин с 231 коня и въртящ
момент от 1 450 оборота; двойно предаване, спортен 8-степенен автоматик от
Aisin и последно
поколение гладко работещо инфоразвлечение от Harman International. Не по-малко от 6 врати (точно толкова ги броят в Оксфорд), ускоряващи до 100 за 6.3 и препускащи
жадно нагоре до 238…
Така че зарежете шегите: вместо
към Карлуково, предлагам да изберем най-гладкия, даден ни от Бог, асфалт по тия
земи и проверим как се държат двата диференциала – механичен отпред и
електрохидравличен отзад.
За
външния вид този път няма да говорим – снимките стигат да се досетите, че
малката брекзитска адреналиноизтисквачка с права покривна линия, двуцветен
екстериор с предизвикващи обилно слюноотделяне червени акценти (19-цоловите джанти и пределно
ниските Continental-и Sport Contact включително)
кара минувачите да въртят главите си подире й като сови – на 270 градуса.
Подострянето на техниката под
капака върви в комплект със сходно внимание към шасито: 4-буталните, червени
спирачни апарати се виждат от километър; амортисьорите с променлива твърдост и втвърдени
пружини – не.
Подобни пари предполагат
подобаващо интериорно старание и MINI са убедителни в доказването на тезата, че сумата не е
пръсната всуе: макар и малък, това е един убедителен премиум продукт, предлагащ
тъкани и материали от висок клас, и ако натоварената му естетика не
представлява точно урок по сдържаност, то всеки, който е в мир с външния му
вид, ще се превърне в безусловен MINI фанатик отвътре.
И това е наистина добро начало,
тъй като, мерен
с аршина на лудия си братовчед, свадливият язовец Clubman JCW, както ще му викаме за
кратко днес, не е лишен от обективни дефицити. Особено в сравнение с най-бързата
и скъпа версия на предишното поколение – странното „комби“; толкова странно, че
така си остана само в нишата.
Лудостта тук далеч не е с така
радикална епикриза: Clubman е
еволюирал видимо в нещо по-конвенционално и зряло, затвърждавайки мнението ми,
че представлява най-композирания продукт в гамата.
Усещането продължава в движение: натиснатият
до пода педал на газта в най-напрегнатия спортен режим не води до обичайния
удар на тила в подглавника на превъзходната алкантарена спортна седалка с алени
кантове. Агрегатът ви връхлита с познатия си спортен рев – предавките се изреждат
чевръсто. Всичко обаче е някак обрано, овладяно и балансирано – енцефалограмата
на тази кола изглежда нормална.
Не, че й липсва скорост: злият
язовец е все така предразположен към прогонването със зъби, съскане и нокти на всеки
непознат, дръзнал да полюбопитства относно статуса на разгонването на женските
в бърлогата му, но общият баланс на шасито е сигурен и въдхващ увереност, а сцеплението
– превъзходно и на мокро. Като всички други MINI-та, и това има три режима – ECO, MID и SPORT. Най-агресивните настройки наострят
газта, утежняват волана и качват лада на изпускателната система, в която е и
най-голямата трансформация – познатият звук на лудата машина за пуканки,
правеща точно този турбо бензин един от най-характерните на пазара.
И въпреки, че подадеш ли газ в
завой, воланът отдавна не те удря в ръцете, той е все така достатъчно твърд и
прогресивен, обезпечаващ усещане за контрол, въпреки свръхчувствителността си
към отклонения в посоката.
Казано по друг начин, добавените
270 килограма живо тегло в сравнение с хечбека личат във всяко отношение: подобна
буца мастна тъкан се отразява осезаемо на работата на турбината и четирите й
цилиндъра. MINI може и
да твърдят, че ускорението е 6.3, но живата, сърдечна страст към гръдно
притискателното ускорение тук отсъства – липсва дълбокият въртящ момент. Сравняван
с неустоимо смахнатото очарование на хечбека, задухът под предния капак е
осезаем. Но само при пряко сравнение: раздразнителният язовец е поддържан в състояние
на постоянна мотивация за свада с всяка жива и нежива твар върху асфалта –
усещане, което не пречи намесите на сцеплението от задния мост да са истински крайна
рядкост.
Още нещо – връзката с пътя.
Дори по гладък асфалт, JCW
се мръщи на най-малките неравности: стабилен и сигурен на висока скорост, ходовата
му част препраща всяка неравност – да не говорим за дупка – в ушите и
седлаката. В България това е равно на умерена катастрофа.
Иначе, нека не забравяме, че
говорейки за овладяност и зрелост, аз разсъждавам в контекста на очакванията, вече
формирани от породата JCW: това
бе банда налудничави, френетични возила, чието владеене при високо темпо по
правило изисква сериозни физически усилия, особено в лошо време. И при
положение, че от емблемата винаги се е очаквало доста повече от останалите в
гамата, добавката в тегло личи, повтарям.
И какво би било решението – ще
попитате?
Знам ли… При цялата прозорливост
на двойното предаване, намесващо се само при абсолютна неизбежност, то заобля
прекалено ъглите на нрава му, добавяйки и килограми. Да, този път JCW определено не е луд или
неразумно бърз: MINI очевидно
са направили Clubman по-малко
нишов, което прави въпроса с избора му още по-труден за решаване.
Иначе общото впечатление е за класна,
качествена джаджа, с чийто юзди в ръце се топиш от щастие – нямайте съмнение. В
добавка мястото отзад е напълно задоволително, а странните врати на багажника
затварят напълно достатъчната плевня.
Всичко това на значително по-зряла
цена за по-зрял продукт. S обаче
започва с над 11 000 по-ниско и звучи като далеч по-смислен избор.
Това обаче нито за миг не променя
жарката ми симпатия към свадливия язовец. Още повече, че с него намерихме три съществени
сходства в характерите: цинизъм (хората
не са равни и хубавото е забранен за мнозинството плод – такава е логиката
сурова на живота, съжалявам),
бърза мисъл и вечно зелена охота за заяждане.
Напук на всичко, паркиран на рафта „любими“, къде другаде...
Още за MINI John Cooper Works Clubman ALL4 – на сайта им.
Пропорции, казвате? Ето...
|
Предвид теслата, която удариха на
някои от най-чешитските си идеи (сбогом,
Paceman),
е цяло чудо, че породистото MINI
комби, приличащо на по-голям братовчед на хечбека, е все още живо. Предвид
крайно тясната ниша на потенциалните му потребители – едновременно недоволните
както от багажника на тривратия хечбек, така и вдигналите се на оръжие срещу
паласките на едрия Countryman – чудото става още по-голямо.
И въпреки това, ей ни на пред един навъсен, естетичен, малък (4.25 м.) shooting brake (дефиницията е тук), който хем с нищо не заплашва битието на практичните волва, хем разковава с трясък летвите на Ингвар Кампард от багажниците им. Цялата тази суматоха на цена в подножието на 95 000 с ДДС – как да не полудееш…
Преди съседите да грабнат телефона и наберат 112 обаче, ги моля да обърнат внимание на някоя и друга проста фактология: четирицилиндров, модифициран тубро бензин с 231 коня и въртящ момент от 1 450 оборота; двойно предаване, спортен 8-степенен автоматик от Aisin и последно поколение гладко работещо инфоразвлечение от Harman International. Не по-малко от 6 врати (точно толкова ги броят в Оксфорд), ускоряващи до 100 за 6.3 и препускащи жадно нагоре до 238…
Така че зарежете шегите: вместо към Карлуково, предлагам да изберем най-гладкия, даден ни от Бог, асфалт по тия земи и проверим как се държат двата диференциала – механичен отпред и електрохидравличен отзад.
За външния вид този път няма да говорим – снимките стигат да се досетите, че малката брекзитска адреналиноизтисквачка с права покривна линия, двуцветен екстериор с предизвикващи обилно слюноотделяне червени акценти (19-цоловите джанти и пределно ниските Continental-и Sport Contact включително) кара минувачите да въртят главите си подире й като сови – на 270 градуса.
Подострянето на техниката под капака върви в комплект със сходно внимание към шасито: 4-буталните, червени спирачни апарати се виждат от километър; амортисьорите с променлива твърдост и втвърдени пружини – не.
Подобни пари предполагат подобаващо интериорно старание и MINI са убедителни в доказването на тезата, че сумата не е пръсната всуе: макар и малък, това е един убедителен премиум продукт, предлагащ тъкани и материали от висок клас, и ако натоварената му естетика не представлява точно урок по сдържаност, то всеки, който е в мир с външния му вид, ще се превърне в безусловен MINI фанатик отвътре.
И въпреки това, ей ни на пред един навъсен, естетичен, малък (4.25 м.) shooting brake (дефиницията е тук), който хем с нищо не заплашва битието на практичните волва, хем разковава с трясък летвите на Ингвар Кампард от багажниците им. Цялата тази суматоха на цена в подножието на 95 000 с ДДС – как да не полудееш…
Преди съседите да грабнат телефона и наберат 112 обаче, ги моля да обърнат внимание на някоя и друга проста фактология: четирицилиндров, модифициран тубро бензин с 231 коня и въртящ момент от 1 450 оборота; двойно предаване, спортен 8-степенен автоматик от Aisin и последно поколение гладко работещо инфоразвлечение от Harman International. Не по-малко от 6 врати (точно толкова ги броят в Оксфорд), ускоряващи до 100 за 6.3 и препускащи жадно нагоре до 238…
Така че зарежете шегите: вместо към Карлуково, предлагам да изберем най-гладкия, даден ни от Бог, асфалт по тия земи и проверим как се държат двата диференциала – механичен отпред и електрохидравличен отзад.
За външния вид този път няма да говорим – снимките стигат да се досетите, че малката брекзитска адреналиноизтисквачка с права покривна линия, двуцветен екстериор с предизвикващи обилно слюноотделяне червени акценти (19-цоловите джанти и пределно ниските Continental-и Sport Contact включително) кара минувачите да въртят главите си подире й като сови – на 270 градуса.
Подострянето на техниката под капака върви в комплект със сходно внимание към шасито: 4-буталните, червени спирачни апарати се виждат от километър; амортисьорите с променлива твърдост и втвърдени пружини – не.
Подобни пари предполагат подобаващо интериорно старание и MINI са убедителни в доказването на тезата, че сумата не е пръсната всуе: макар и малък, това е един убедителен премиум продукт, предлагащ тъкани и материали от висок клас, и ако натоварената му естетика не представлява точно урок по сдържаност, то всеки, който е в мир с външния му вид, ще се превърне в безусловен MINI фанатик отвътре.
И това е наистина добро начало, тъй като, мерен с аршина на лудия си братовчед, свадливият язовец Clubman JCW, както ще му викаме за кратко днес, не е лишен от обективни дефицити. Особено в сравнение с най-бързата и скъпа версия на предишното поколение – странното „комби“; толкова странно, че така си остана само в нишата.
Лудостта тук далеч не е с така радикална епикриза: Clubman е еволюирал видимо в нещо по-конвенционално и зряло, затвърждавайки мнението ми, че представлява най-композирания продукт в гамата.
Усещането продължава в движение: натиснатият до пода педал на газта в най-напрегнатия спортен режим не води до обичайния удар на тила в подглавника на превъзходната алкантарена спортна седалка с алени кантове. Агрегатът ви връхлита с познатия си спортен рев – предавките се изреждат чевръсто. Всичко обаче е някак обрано, овладяно и балансирано – енцефалограмата на тази кола изглежда нормална.
Не, че й липсва скорост: злият язовец е все така предразположен към прогонването със зъби, съскане и нокти на всеки непознат, дръзнал да полюбопитства относно статуса на разгонването на женските в бърлогата му, но общият баланс на шасито е сигурен и въдхващ увереност, а сцеплението – превъзходно и на мокро. Като всички други MINI-та, и това има три режима – ECO, MID и SPORT. Най-агресивните настройки наострят газта, утежняват волана и качват лада на изпускателната система, в която е и най-голямата трансформация – познатият звук на лудата машина за пуканки, правеща точно този турбо бензин един от най-характерните на пазара.
И въпреки, че подадеш ли газ в завой, воланът отдавна не те удря в ръцете, той е все така достатъчно твърд и прогресивен, обезпечаващ усещане за контрол, въпреки свръхчувствителността си към отклонения в посоката.
Казано по друг начин, добавените 270 килограма живо тегло в сравнение с хечбека личат във всяко отношение: подобна буца мастна тъкан се отразява осезаемо на работата на турбината и четирите й цилиндъра. MINI може и да твърдят, че ускорението е 6.3, но живата, сърдечна страст към гръдно притискателното ускорение тук отсъства – липсва дълбокият въртящ момент. Сравняван с неустоимо смахнатото очарование на хечбека, задухът под предния капак е осезаем. Но само при пряко сравнение: раздразнителният язовец е поддържан в състояние на постоянна мотивация за свада с всяка жива и нежива твар върху асфалта – усещане, което не пречи намесите на сцеплението от задния мост да са истински крайна рядкост.
Още нещо – връзката с пътя. Дори по гладък асфалт, JCW се мръщи на най-малките неравности: стабилен и сигурен на висока скорост, ходовата му част препраща всяка неравност – да не говорим за дупка – в ушите и седлаката. В България това е равно на умерена катастрофа.
Иначе, нека не забравяме, че говорейки за овладяност и зрелост, аз разсъждавам в контекста на очакванията, вече формирани от породата JCW: това бе банда налудничави, френетични возила, чието владеене при високо темпо по правило изисква сериозни физически усилия, особено в лошо време. И при положение, че от емблемата винаги се е очаквало доста повече от останалите в гамата, добавката в тегло личи, повтарям.
И какво би било решението – ще попитате?
Знам ли… При цялата прозорливост на двойното предаване, намесващо се само при абсолютна неизбежност, то заобля прекалено ъглите на нрава му, добавяйки и килограми. Да, този път JCW определено не е луд или неразумно бърз: MINI очевидно са направили Clubman по-малко нишов, което прави въпроса с избора му още по-труден за решаване.
Иначе общото впечатление е за класна, качествена джаджа, с чийто юзди в ръце се топиш от щастие – нямайте съмнение. В добавка мястото отзад е напълно задоволително, а странните врати на багажника затварят напълно достатъчната плевня.
Всичко това на значително по-зряла цена за по-зрял продукт. S обаче започва с над 11 000 по-ниско и звучи като далеч по-смислен избор.
Това обаче нито за миг не променя жарката ми симпатия към свадливия язовец. Още повече, че с него намерихме три съществени сходства в характерите: цинизъм (хората не са равни и хубавото е забранен за мнозинството плод – такава е логиката сурова на живота, съжалявам), бърза мисъл и вечно зелена охота за заяждане.
Напук на всичко, паркиран на рафта „любими“, къде другаде...
Още за MINI John Cooper Works Clubman ALL4 – на сайта им.