Съвестта на клептомана: MINI John Cooper Works

Не, това не съм аз

     По дяволите, наистина не знам какво ме дърпа насам. Някакъв инстинкт ще да е, не и този за самосъхранение, всеки случай. Просто три години и половина раздяла ми идват в повече и дългът ме зове да огледам какво ново в средата на моделния цикъл, пък каквото ще да става.

Подробностите и дреболиите са неуместни: трето поколение триврат, JCW хечбек,  с двулитровия турбо бензин под капака. Все тия 231 коня, ниски неокачени маси; 8-степенният Gen III с два съединителя на Aisin. Същото усещане за добре осмислено шаси и развита трансмисия (най-голямата новост, всъщност); напук на липсващия преден диференциал в името на някак виртуализираното векторно управление на въртящия момент през спирачките, но карай. Изборът на по-големите, 18-цолови, джанти е обусловен от едрите (червени) спирачки на Brembo, с 4-бутални апарати отпред. Да и ходовото желязо е активно окачено. 

BMW се бяха обещали под клетва, че ще дадат повече смислова свобода на JCW гамата на MINI и я удържаха: визуалната агресия е толкова важна, колкото съдържанието отвъд нея. Настойчивата, спортна предница, рамкирана от диодните светлини, създават кой знае какво впечатление в обратното огледало пред мен.

    Скок през широките, с безрамкови стъкла, врати и съм пак в частично кожената седалка на характерния интериор с викториански облик и състезателни акценти.

Както и да го увъртам, такава среда не предразполага към друго, освен каране. В коронната си дисциплина – бързата, точна и лишена от каквото и да е колебание, смяна на посоката – John Cooper Works не спира да радва със синхрона в бързината на мислите ни; във всяка от стандартните дисциплини късото, леко и твърдо шаси е на нивото на всичко амбициозно от горния клас, с което съм общувал. Бензинът пред мен е нахално отзивчив – с куражлия, дълбок въртящ момент в дрезгавия, пукотлив тембър на изпускателната си система.

Автоматикът карах, както казах, но миксът в продажбите тук ще е разбираемо ориентиран и към механичната. В ръчен режим той мисли по-бързо от всичко, познато в миналото, а оставите ли го на „D“, започва да сваля по инстинкт. Сигурно е защото го натискам; не е лично, просто темперамент – въпрос на съвпадения.

    Поведението му олицетворява конфитюра върху филията на амбициозния водач на МПС: предвидимо, директно, хиперактивно и с половин октава по-напрегнато от преди. Съобразителен и бърз като мисъл, JCW е отзивчив и съблазнително податлив на всякакви капризи. Ала овладян; нещо като клептоман със съвест – объркващо на пръв поглед, ала и обяснимо противоречие: глезеният градски планктон, в чийто ръце ще попадне, също като мен, търси невъзможното битие на вежливия хулиган с чисто досие. Шантава работа… 

Както всяко друго бързо MINI от епохата на германското присъствие, така и това се рее по-щастливо по първокласния асфалт с естетични завои от мечтите, отколкото по калпавата, ръбеста реалност на живота. Гмуркането в тях е инстинктивно и усърдно, откликващо и на тънките нюанси в газта. 

Радостта от усещането не е в първичната му твърдост, не; по-скоро в генетично заложената бърза, решителна реактивност – има нещо от маниерите на палавото детство в тая кола: готова е да кривне от правия път със скоростта на светлината. Досадно-нравоучителната учтивост, с която очилатият инженер с бялата престилка от Оксфорд обяснява, че част от причините са във въртящия момент с дълго „плато“ (1250 - 4800 оборота) не на шега ще ви накарат да го помолите да си свали очилата…

И понеже днес наминах от едната носталгия по дългата пауза на раздялата, две изречения за развитието на инфоразвлечението, което е сред причините една кола с малък силует (едва 3.87) да хвърля толкова голяма сянка. 8.8-инчовата дисплейна „пица“, заела традиционно мястото над централната конзола, предлага комбинация от полезни (автоматичен ъпдейт на картата и трафик информация в реално време през връзката с мобилния телефон и интегрираната SIM карта) и забавни (подготовка за Apple CarPlay и MINI Connected XL) възможности, ориентирани около добре прекараното време в колата изобщо. 

I must have been driving too hard/Doing ninety in a thirty-five zone – редят очарователните калифорнийски глигани от Huey Lewis and the News през 8-каналния, клас D, усилвател на Harman Kardon. Леко дрезгавият баритон на Хюи Люис от пълното с типичния за бандата южняшки непукизъм That’s Not Me ме води безцеремонно и с размах по наклонената плоскост през всичките 12 високоговорителя. И се огънах; не, това наистина не съм аз…

    Днес съм кратък и няма да крия: с цена, прескачаща 80 000 без замисляне, MINI John Cooper Works е скъп избор. Малката група просветени и прогресивни граждани с автомобилни наклонности обаче ще го оцени заради това което е – най-истинското „Мини“ в гамата, а не защото е най-бързата кола за тия пари изобщо.

Ала, както и друг път съм казвал, качеството и страстта по общуването с всичкия му греховен нрав даряват съвестния клептоман с чар, какъвто ми е невъзможно да сравнявам.

И спирам да опитвам, защото продължавам да не знам какво точно ме тегли насам днес…

Останалото – тук.