Мини куфар: MINI Clubman Cooper SD ALL 4

Записки от плевнята на чаровния мошеник

 

За всички останали това са пет врати, но Mini броят до 6: задните, тип „плевня“, се отварят и безконтактно – с крак под бронята.
Обърнете внимание на мигащия вечер горен край на навигационната антена – още един детайл от чаровния нрав на мошеника        

      Тези, които са наясно с мен, познават добре отношението ми към MINI: с 5 врати или John Cooper Works, оксфордската моторна школа под германско управление има нотариален акт за парцел от сърцето ми. Вече виждам вдигнатите вежди и въпросителното изражение на недотам редовните си читатели: този, сърце? Хм…

Истината е, че вече над две десетилетия под шапката на BMW MINI означава много различни неща за много различни потребители. Да видим: имаме лудо, но фокусирано (John Cooper Works), напомпано и алтернативно (Countryman, Paceman до неотдавна), дори практично (5 врати). Дошло е – по всичко личи –  най-сетне време за пораснало, дори малко обикновено. 

Mini Clubman има вид на комби версия на премиум мини, но както ще видите, на практика се оказа по-интересно и по-малко нишово (не в България, естествено), отколкото предполагах – това е първият опит на англичаните да прикоткат част от потреблението на 5-местния, семеен хечбек.

От времето на далечната 2001-а, когато въведе MINI в Новата ера, марката прави едно и също: чуди се как да приласкае клиентите, надраснали своите Cooper хечбекове и кабриолети. И въпреки, че не е точно масово решение, Countryman свърши част от работата. 

Но пълноразмерен, петврат, с по-зряла и динамична същност, а все така мошенически закачлив? Мда, това определено би могло. И нещо повече – тъкмо такава е новата самоличност на Clubman. На мястото на странната врата и ограничената приложимост на първото поколение возила през миналата година се появи „зряла и изтънчена“ семейна кола. Според самоопределението им „това е премиум автомобил с първокласни материали, отличен багажен капацитет и невиждан в MINI финес.“ 

Минито е макси 

    Ето и днешния въпрос за медитация: по силите ли е на MINI да смекчи емблематичното си картингово поведение, да вдигне комфорта и практичността, запазвайки чара си и така да овладее хечбек сегмента? 

По ирония на техниката с асиметричната си задна врата миналата генерация на оксфордското комби можеше да се определи като „петврато“. Две от т.нар. врати ставаха за достъп до символичния багажник и само една – отдясно, за ужас на англичаните – до втория ред седалки.

   Clubman е нисък, което обуславя по-трудния достъп до 

   иначе изненадващо просторния и практичен интериор

Второто поколение F54 представлява всъщност онова, което целият останал автомобилен свят разбира под понятието пет врати. „Мини“ обаче броят до шест – очевидно в Каули държат на кавичките около думата обикновен. 

Не броят на вратите обаче отличава тази кола, а размерът – минито е станало макси. Казано иначе, с дължина от 4.25 Clubman вече е пълноразмерен транспорт; значително по-голям (почти 30 см. по-дълъг, с по-голямо междуосие и по-широк) от хечбека с два реда врати. 

Въпреки порасналия досами психологическата граница на приемливото размер, Оксфорд са свършили отлична работа за запазване на ниската му стойка и отличителен дизайн, така щото това да остане разпознаваемото MINI – далеч по-приемливо от оскърбителния за консерваторите Countryman. 

Clubman 

     Структуриран върху идентичната с версията 5 врати UKL1 платформа, Clubman е поставен върху изцяло преосмислено окачване – макферсън с алуминиеви шарнири и олекотен мултилинк отзад – да сте подготвени отрано за ниските му неокачени маси.

Силовата гама е съставена от три- и четирицилиндрови мотори с мощност до 231 коня; аз общувах със силния дизел – 190. 

Ниско приклякане – вътре сте. Компромисът личи от далеч: няма начин да си истинско MINI и да предлагаш глезотиите на Audi A3 Sportback например. Колата обаче няма никакъв проблем да предложи повече от очакваното: дългите врати дават лесен достъп и въпреки, че сядате в сравнително къси седалки и трябва да се огънете повече от обичайното, пространството вътре е добро, дори с двама по-дълги отзад. 

   Изненада: отзад има място за двама

Шофьорът седи ниско, с опънати крака, а на седалките им липсва пълния комфорт от по-големите беемвета, но и така са преудобни. Таблото – въпреки някак по-дискретното си и практично излъчване – е познато: от големия и шарен като пица централен инфоразвлекателен кръг с характерните бутони под него до по-големите ниши във вратите.

Отзад ви чака малка, но отлично подредена 360-литрова плевня с всички глезотии на добрата й организация, включителено характерните за този тип складови пристройки странично окачени врати с дръжки в духа на вагоните от британските аеродинамични парни влакове в края на 30-те. 

Материалите са много убедителни: от едро тъкания, съчетан с алкантара, текстил върху седалките до карираното дъно на нишата в основата на централната конзола – това е един вече не толкова малък, но все така радостен премиум интериор. Нивото на оборудване SD върви със заобикалящото вътрешно осветление и регулируемо силово отдаване на моторите, а нагоре в конфигуратора ви чака и John Cooper Works… 

Отличната навигация и многофункционалното й управление между седалките познавате от BMW – приемствеността е пълна. Минито, което карах, беше оборудвано с аудио на Harman/Kardon, което за пореден път ми дари детайлност, мащаб, ясни вокали, достатъчно ниска основа и кадифено черни тихи пасажи в грамотно възпроизвежданите FLAC-ове. 

В движение 

   Отношението към детайла е в премиум генотипа на Mini

   Дори в ниските си обороти субективното развъртане на 190-те коня от впряга на Рудолф Дизел е по-бързо от това на Golf и най-вече А-класата на Mercedes. Работата е в това, че изпитва дефицит на механична гладкост: въпреки добрата си отзивчивост и ламелите в изпускателната система, двулитровият агрегат е твърд под напрежение – нещо, което няма да усетите в традиционната фауна от С сегмент. Живият му нрав обаче осигурява най-важното – безгрижна левитация из градския и извънградски трафик (до 100 за 7.2), съпровождана къде от аплодисментите, къде от суровите погледи на масовите пътни статисти. 

Новият, 8-степенен автоматик от Aisin е бърз, много ефективен и почти неосезаем, дори под натиск. Японците отново са свършили отлична работа: в градски режим е по-икономичен от механичния си еквивалент, а свръхдългата осма забележимо разтоварва високото магистрално темпо. 

Добрата новина от окачването е, че благодарение на по-дългата си база и по-еластичната настройка, Clubman не е толкова чувствителен към вкуса на водача и настилката отдолу, колкото по-малките си роднини. Прогресивното му и някак по-нежно поведение ще допадне много на тези които, за разлика от мен, недолюбват нрава на колесния териер. Нещо повече: в режим Comfort активните амортисьори ме свариха неподготвен с нечувана в „Мини“ мекота; вярно, страничният наклон е по-голям отколкото съм свикнал, но в другите режими куфарът завива все така хрускаво и сладко, с типичната за фамилията си моментална реакция. 

Това обаче не означава, че масите се местят така ловко, че да не ги предусетите, както е при късото междуосие на лекия John Cooper Works. Натиснете отвъд ежедневното си темпо в няколко поредни завоя – както е обичайно за всеки уважаващ себе си MINI водач – и ще усетите познатата му весела охота за завиване, подправена щедро с отлично сцепление и контрол. Двойното предаване прави всичко възможно да се чувствате неутрално – дори на излизане от хлъзгави завои. Всичко това в контекста на един от все така най-добре настроените, точни и информативни волани в индустрията – няма начин да пропусна. 

   Изненада 2: в спретнатата 360-литрова, складова пристройка има 
   достатъчно място, дори за повече багаж

Би ли могло да е по-добро? Естествено: липсата на еластичност в окачването го прави много придирчиво към любимия ми „ефект Павлова“; припомням: серийни пътни неравности, съчетани с богат избор от незаобиколими дупки с различна дълбочина в условия на липсваща маркировка и указателни табели за историческа забележителност. Казано иначе, асфалтовата топография от тракийско време отдолу е изцяло ваша, но рядко ще изпитате дискомфорт.

Дори вечер: адаптивните LED фарове, освен отличителна графика, осигуряват превъзходна видимост и обхват – както подобава на автомобил с претенции. 

Да отсъдим 

    Голямото предизвикателство пред MINI Clubman Cooper SD ALL 4 по нашите земи е в това, че качествата му, макар и без особени съмнения, са оценими от радикално българско малцинство: освен тестовата кола, до декември 2016-а има само още две продажби. 

Използваемостта и практичността му са факт, но – поне тук и заради цената – клиентската му база не подлежи на значително разширяване. 

Горното никак не ми пречи да заключа, че мини куфарът действително предлага повече изискана използваемост и, с изключение на достъпа, изненадваща реална практичност. По отношение истинската алтернатива на масовия премиум хечбек обаче Clubman е в ролята на мошеник, макар и адски чаровен. 

Днешните записки от плевнята му (продължението им е тук) се изчерпват с това, че колата, която карах е оценена на над 86 000 лв., което в светлината на идващия Countryman я обрича на самота по улиците ни. Тъжен.

   Както се досещате, видимостта в огледалото за обратно виждане не е цветуща.
   Проблемът обаче далеч не е така драматичен, както изглежда
 

Свадливият язовец: MINI John Cooper Works Clubman ALL4

Наддал знаменито в сравнение със смахнатия си братовчед, роднинството им обаче личи 

   Пропорции, казвате? Ето...

    Предвид теслата, която удариха на някои от най-чешитските си идеи (сбогом, Paceman), е цяло чудо, че породистото MINI комби, приличащо на по-голям братовчед на хечбека, е все още живо. Предвид крайно тясната ниша на потенциалните му потребители – едновременно недоволните както от багажника на тривратия хечбек, така и вдигналите се на оръжие срещу паласките на едрия Countryman – чудото става още по-голямо.

И въпреки това, ей ни на пред един навъсен, естетичен, малък (4.25 м.) shooting brake (дефиницията е тук), който хем с нищо не заплашва битието на практичните волва, хем разковава с трясък летвите на Ингвар Кампард от багажниците им. Цялата тази суматоха на цена в подножието на 95 000 с ДДС – как да не полудееш…

Преди съседите да грабнат телефона и наберат 112 обаче, ги моля да обърнат внимание на някоя и друга проста фактология: четирицилиндров, модифициран тубро бензин с 231 коня и въртящ момент от 1 450 оборота; двойно предаване, спортен 8-степенен автоматик от Aisin и последно поколение гладко работещо инфоразвлечение от Harman International. Не по-малко от 6 врати (точно толкова ги броят в Оксфорд), ускоряващи до 100 за 6.3 и препускащи жадно нагоре до 238…

Така че зарежете шегите: вместо към Карлуково, предлагам да изберем най-гладкия, даден ни от Бог, асфалт по тия земи и проверим как се държат двата диференциала – механичен отпред и електрохидравличен отзад. 

За външния вид този път няма да говорим – снимките стигат да се досетите, че малката брекзитска адреналиноизтисквачка с права покривна линия, двуцветен екстериор с предизвикващи обилно слюноотделяне червени акценти (19-цоловите джанти и пределно ниските Continental-и Sport Contact включително) кара минувачите да въртят главите си подире й като сови – на 270 градуса.

Подострянето на техниката под капака върви в комплект със сходно внимание към шасито: 4-буталните, червени спирачни апарати се виждат от километър; амортисьорите с променлива твърдост и втвърдени пружини – не.

Подобни пари предполагат подобаващо интериорно старание и MINI са убедителни в доказването на тезата, че сумата не е пръсната всуе: макар и малък, това е един убедителен премиум продукт, предлагащ тъкани и материали от висок клас, и ако натоварената му естетика не представлява точно урок по сдържаност, то всеки, който е в мир с външния му вид, ще се превърне в безусловен MINI фанатик отвътре. 

И това е наистина добро начало, тъй като, мерен с аршина на лудия си братовчед, свадливият язовец Clubman JCW, както ще му викаме за кратко днес, не е лишен от обективни дефицити. Особено в сравнение с най-бързата и скъпа версия на предишното поколение – странното „комби“; толкова странно, че така си остана само в нишата.

Лудостта тук далеч не е с така радикална епикриза: Clubman е еволюирал видимо в нещо по-конвенционално и зряло, затвърждавайки мнението ми, че представлява най-композирания продукт в гамата.

Усещането продължава в движение: натиснатият до пода педал на газта в най-напрегнатия спортен режим не води до обичайния удар на тила в подглавника на превъзходната алкантарена спортна седалка с алени кантове. Агрегатът ви връхлита с познатия си спортен рев – предавките се изреждат чевръсто. Всичко обаче е някак обрано, овладяно и балансирано – енцефалограмата на тази кола изглежда нормална.

Не, че й липсва скорост: злият язовец е все така предразположен към прогонването със зъби, съскане и нокти на всеки непознат, дръзнал да полюбопитства относно статуса на разгонването на женските в бърлогата му, но общият баланс на шасито е сигурен и въдхващ увереност, а сцеплението – превъзходно и на мокро. Като всички други MINI-та, и това има три режима – ECO, MID и SPORT. Най-агресивните настройки наострят газта, утежняват волана и качват лада на изпускателната система, в която е и най-голямата трансформация – познатият звук на лудата машина за пуканки, правеща точно този турбо бензин един от най-характерните на пазара.

И въпреки, че подадеш ли газ в завой, воланът отдавна не те удря в ръцете, той е все така достатъчно твърд и прогресивен, обезпечаващ усещане за контрол, въпреки свръхчувствителността си към отклонения в посоката.

Казано по друг начин, добавените 270 килограма живо тегло в сравнение с хечбека личат във всяко отношение: подобна буца мастна тъкан се отразява осезаемо на работата на турбината и четирите й цилиндъра. MINI може и да твърдят, че ускорението е 6.3, но живата, сърдечна страст към гръдно притискателното ускорение тук отсъства – липсва дълбокият въртящ момент. Сравняван с неустоимо смахнатото очарование на хечбека, задухът под предния капак е осезаем. Но само при пряко сравнение: раздразнителният язовец е поддържан в състояние на постоянна мотивация за свада с всяка жива и нежива твар върху асфалта – усещане, което не пречи намесите на сцеплението от задния мост да са истински крайна рядкост.

Още нещо – връзката с пътя. Дори по гладък асфалт, JCW се мръщи на най-малките неравности: стабилен и сигурен на висока скорост, ходовата му част препраща всяка неравност – да не говорим за дупка – в ушите и седлаката. В България това е равно на умерена катастрофа.

Иначе, нека не забравяме, че говорейки за овладяност и зрелост, аз разсъждавам в контекста на очакванията, вече формирани от породата JCW: това бе банда налудничави, френетични возила, чието владеене при високо темпо по правило изисква сериозни физически усилия, особено в лошо време. И при положение, че от емблемата винаги се е очаквало доста повече от останалите в гамата, добавката в тегло личи, повтарям.

И какво би било решението – ще попитате?

Знам ли… При цялата прозорливост на двойното предаване, намесващо се само при абсолютна неизбежност, то заобля прекалено ъглите на нрава му, добавяйки и килограми. Да, този път JCW определено не е луд или неразумно бърз: MINI очевидно са направили Clubman по-малко нишов, което прави въпроса с избора му още по-труден за решаване.

   Иначе общото впечатление е за класна, качествена джаджа, с чийто юзди в ръце се топиш от щастие – нямайте съмнение. В добавка мястото отзад е напълно задоволително, а странните врати на багажника затварят напълно достатъчната плевня.

Всичко това на значително по-зряла цена за по-зрял продукт. S обаче започва с над 11 000 по-ниско и звучи като далеч по-смислен избор.

   Това обаче нито за миг не променя жарката ми симпатия към свадливия язовец. Още повече, че с него намерихме три съществени сходства в характерите: цинизъм (хората не са равни и хубавото е забранен за мнозинството плод – такава е логиката сурова на живота, съжалявам), бърза мисъл и вечно зелена охота за заяждане.

Напук на всичко, паркиран на рафта „любими“, къде другаде...

Още за MINI John Cooper Works Clubman ALL4 – на сайта им.