Реалният ни тукашен живот: Dacia Sandero TCe90 Easy-R

Поредният обречен опит за евтино трансмисионно решение с два педала. Не и концепцията

 

В най-високото си ниво на оборудване Dacia Sandero изглежда цивилизовано

Юздите на Dacia хващам винаги със смесени чувства: от една страна, това е дефиницията за скромност – техника, от която не бликат чудеса. От друга – липсата на финтифлюшки изобщо не прави формулата й по-неуспешна, напротив: вече 17 години най-евтината емблема в Renault-Nissan пише финансова и пазарна история, на която само можем да завиждаме. 

Sandero е малкият хечбек от В сегмент в румънската гама, в чийто дизайн имат пръст преобразителят на Renault - Лоренс ван ден Акер, и VW Polo, на когото дължи вдъхновението за набитата си външност, внушаваща едновременно здравина и модерност.

Както при останалите модели, външният вид на Sandero e в пряка зависимост от нивото на оборудване: в началото на ценовата листа виждаме дете от романите на Дикенз (черни брони, джанти без тасове и дори липсващи облегалки за главите отзад в едноименното ниво на оборудване; подобна е и ориста му - безмилостна експлоатация), а в края й - нещо, доближаващо се до вида на спретнат, униформен колежанин от по-централните части на Европа.

Шегата настрана, но ако не сте парков оператор, имайте предвид, че стартовото оборудване играе пагубна роля върху и без това подцененото чувство за стил у „Дачия“: ако ще е личен транспорт, вдигнете категорията. На всяка цена.

Ставало е дума неведнъж, че част от сполуката във формулата на Миовени се дължи на дълго отлежавала френска технология. Ще бъде голямо недоразумение обаче, ако решите, че добрата стара платформа B0 от Renault Clio II е стигнала от 1998-а до днешни дни непроменена: част от компонентите действително са наследени, но много е направено за развитието и актуализирането им. 

Движещата сила 

Тя се съдържа в производството на възможно най-евтиния автомобилен продукт, което означава преди всичко икономия: страничните стъкла са идентични с Logan и Duster например, но окачването – стандартна комбинация от Макферсън/торсионна греда, е доста по-здраво от изнежените минита, осъдени да се движат само по гладкия западноевропейски асфалт; това е кола, еднакво приспособима както към макадама на Мароко и Чили, така и към „пътищата“ на охолния български Северозапад.

Както се досещате, същата мотивация откривам в интериора: в него няма нищо впечатляващо, освен едно – пространството. Бързо сравнение с най-близките му конкуренти (не без душевни терзания избрах Suzuki Alto и Skoda Citigo) откроява казусът на Sandero – мястото отзад и размера на багажника.

Оборудването и обзавеждането наистина са лишени от финтифлюшките, на които вероятно сте свикнали, но макар и просто устроено, всичко вътре работи. Добре.

В най-високото ниво на оборудване – Laureate се натъкнах не само на козметичен ъпгрейд (простете чуждицата, но е уместна) от контрастни цветове и метализирана пластмаса, но и на 7-инчов навигационнен инфотейнмънт (учениците на Кирил и Методий да не слушат), близък до очакваното от по-издигнатите в социалната стълбица емблеми. Нещата стават още по-привлекателни при сравнение с лъжливия скрап от вторичния пазар; истинският бизнес казус на марката е да ви предпази от глупостта да хвърляте парите си на вятъра. Успехът й в това отношение е безспорен. 

В движение 

Карам направо: Sandero не се представя добре в движение. Погледнато количествено, нивото на доставка е прилично, но липсата на механична изтънченост и добри обноски личи.

Наблюдателните ще открият липсата на „Р“. И правилно – не е 

автоматик

Имах възможността да експериментирам с 0.9-литровия, трицилиндров турбо бензин с 90 к.с. и маркетираната като Easy-R автоматизирана 5-степенна механична трансмисия. Задачата й е да доближи даровете на автоматика до джоба на онези, които не могат да си го позволят в истинския му вид. 1400 лв. повече вероятно не изглеждат много, но предлагани само в най-високите нива на оборудване, те доближават Sandero опасно до по-породистия транспорт в сегмента. Идеята на това предложение, поне у нас, е очевидна: да отвори контактната площ на модела към непретенциозната дамска аудитория. Дотук историята учи, че реалният пазарен ефект е близък до нула.

И все пак: ако тялото ви е обитавано от ранима същност, често будеща се нощем, обляна в пот от кошмара на преследващия я кръвожаден педал на съединителя, то в името на душевната си хармония вероятно сте готови да жертвате всичко – от гладкост до скорост. От подобна екстремна гледна точка тромавият, сугестивен нрав на подпомаганата от три електромотора и бавно мислеща електроника ръчна скоростна кутия вероятно си струва. Функцията „пълзене“ в трафик и улесненото тръгване по наклон – също.

Във всички останали мислими случаи обаче добрата стара ръчна трансмисия е за предпочитане – тя нито ще ви подхвърля напред-назад при превключване, нито ще ви изправи на нокти при изпреварване, разваляйки добрите впечатления от ведрия нрав на иначе приятния, макар и малко шумен в магистрално темпо, малък френски бензин. Среден разход? 7.0 – никак не лошо.

В течение на вече второ десетилетие няколко масови автомобилни производители не спират да упорстват, развивайки теоретично привлекателната евтина алтернатива на липсващия педал на съединителя. Всуе.

Крайният резултат до момента без изключение представлява точен удар в гредата и Dacia Sandero не е изключение: за разлика от почти всички други компромиси, този с трансмисията не се приема. Освен всички други недостатъци, при честото преминаване от предавка в неутрален режим в трафик, софтуерът е предразположен към грешки, налагащи повторно палене. То пък става с известно закъснение (напомня подгряването на дизел), което окончателно ме отказа от този опит за автоматизиране на иначе добре оразмерената като предавателни числа и с прецизен ход на лоста скоростна кутия.

Цялата тази работа ме прави крайно любопитен към  реалния пазарен резултат, но шестото ми чувство подсказва, че и тук ще сработи синдромът на историческия неуспех при предшествениците. 

Духът на Clio 

Ако има дума, с която да обобщим нрава на окачването на Sandero  в движение, то тя изглежда е „адекватен“. Шасито по всяка вероятност дължи тромавия си характер на остарялата концепция и оскъдния за по-прецизни настройки и компоненти бюджет. Това естествено отдалечава малката „Дачия“ от останалите в сегмента, но истината е по-сложна от подобно семпло заключение: необходимостта от оцеляване по суровите друмища на Русия или Алжир налага по неизбежност да дадеш рамо на двама от най-върлите врагове на доброто пътно поведение – коравият амортисьор и високата неокачена маса.

Както и да го обясняваме, на настилка с хаотични неравности като нашата, Sandero има грапаво и непоследователно поведение – върши работа, но нищо повече. Картината порозовява на гладък асфалт, върху който управлението става добре претеглено и с разумна чувствителност, а поставено под пара в завоите, демонстрира дори увереност. Сцеплението е добре поделено между осите, а страничният наклон не обезкуражава енергичното завиване.

Това може и да звучи като насилие над техника, която по дефиниция не подлежи на подобно каране, но за онези, които се интересуват, наследеният от миналото дух на управляемостта на Clio е жив. 

Заключение 

Последното десетилетие направи много за добрите маниери в най-масовия европейски В сегмент. Мерена с този аршин – абстрахирайки се от наистина щедрото й пространство – Dacia Sandero изостава.

Но дори по показатели като финес, оборудване и разходи, това е кола, от която получаваш повече отколкото даваш. И още: въпреки първичната си механична недодяланост на техника, покриваща нуждата от, а не жаждата за, транспорт, Sandero е добър малък хечбек. Най-добрият в реалния ни тукашен живот.