Мобилността ни няма бъдеще без план
"Съвременното човечество се отличава с палеолитни емоции, средновековни
институции, като банки и религии, и богоподобни технологии".
Е. О. Уилсън – американски биолог
Генетично погледнато, все още сме близо до предците ни от каменната епоха.
Но от технологична гледна точка се готвим да полетим до Марс. Разпънати между
бързото ускорение и упорития застой, някак трябва да се справим, без да се
разкъсаме на парчета. Ние – хората, икономиката, обществото.
Абстрахирайки се от геоложките процеси, най-бавната скорост на промяна,
която можем да наблюдаваме, е тази в клетките ни: генетичната еволюция е мнооого
бавна. Мутации, разбира се, се случват непрекъснато и навсякъде: както
генетиката наскоро съобщи, броят и темпът им нарастват в съответствие с
популацията. Но за да се превърне в постоянна и широко разпространена
характеристика, дадена мутация трябва да предлага селективно предимство: или от
гледна точка сексуална привлекателност и възможности за размножаване (имате повече деца, отколкото без мутацията), или от гледна точка оцеляване (с нея другите умират преди вас).
Промяната има най-различни аспекти, но два от тях изглеждат най-интересни за днешната ни цел.
1. „Гладният аспект“ сочи към една от най-упоритите – и може би най интересните днес – характеристики на промяната: способността й да се ускорява при настъпване на бедствие. Кога започва да става важно дали бягате с 2% по-бързо от другите? Когато племето ви е преследвано от лъв, разбира се. Кога наистина има значение дали финансовите резерви на компанията ви са с 10% по-големи от тези на другите? Когато индустрията ви попадне в условия на ограничена свобода на придвижване.
2. „Аспектът на отглеждане на говедата“ сочи пък към най-уникалната характеристика на човешката трансформация: почти всички промени, които преживяваме днес, се дължат не на природата, а на културата. Културната промяна е с порядък по-голяма и по-бърза от адаптациите или мутациите в нашата ДНК. Така културата означава скорост или по-добре – скорости.
Избрах този подход към днешната ни тема, буквално крадейки добри консултантски идеи от края на миналата година. Трябват ни, защото днес ще търсим отговора на вечния въпрос „Какво да се прави?“ – този път в аспект на българската моторизационна еволюция.
Какво да се прави?
Отговорът на този въпрос търсим тук вече десета година, а важността
му в автомобилен аспект е обусловена от обстоятелството, че автомобилите са
най-големият брой (по-точно 3
810 700 към 01.01.2021г., ако вярваме на МВР) сложни, изкуствено създадени
обитатели на българската територия и инфраструктура. В Европа те осигуряват над
2/3 от надземния товарен и над 80% от пътническия транспорт. В България – с дълбоките
ни транспортни диспропорции – това съотношение е още по-крайно. Така твърдението,
че пренасяйки хората и нещата на колелата си, колите практически пренасят и
обществените ни отношения най-меко казано няма да е преувеличено.
От времето на развалянето на първата моторна кола на пл. „Свети Крал“ са минали
125 години: автомобилите бързо се превръщат в ежедневие, а после – и във
фактор на модернизация.
Така до началото на 90-те, когато 30-годишните ретроспективни резултати от новия
импулс на геополитическата промяна показаха, че сме бягали с поне 2% по-бавно
от другите (обстоятелство,
което ни е много трудно да признаваме, но ентусиазирано утвърждаваме с поведението
си), благодарение на което
сексуалната ни привлекателност се оказа спаднала значително (нацията се стопи от почти 9 до под 7
милиона). С критично високата
си смъртност записахме несполука и по линия на оцеляването.
Така, без да изброявам поименно, за да не продължаваме безкрай по
неавтомобилни теми, осъмнахме с обществени системи, обединени под общия знаменател на провала.
В автомобилен план той се изразява с дълбокия и устойчив дефицит на
модернизационен импулс, чийто индикатор са не просто най-високата средна
възраст на автомобилния ни парк в Европа (около 18,5 години през 2020 г.), а и структурата на новите ни автомобилни
продажби (водим Европа по
въглеродна интензивност и от новите си автомобили). Дори само тези два индикатора идват да покажат,
че българската мобилност не просто не се намира в състояние на конструктивна, разрушителна
промяна, а тъкмо обратното – то може да се нарече само по един начин: саморазрушителен
разпад. Рамкиран е от едно основно обстоятелство с много разклонения:
Липса на цялостна и последователна държавна политика за постигане и развиване на качественото състояние на автомобилния ни парк и модерната обществена интеграция на автомобилите след 1989-а. Казано с малко повече думи, отказахме да мислим върху важността на автомобилите като фундамент за състоянието на една от базовите ни обществени системи – транспортната, свързана на практика всички останали; оттам и с националната ни сигурност.
Негласно приехме за даденост обстоятелството, че в националния статут и бизнес казуса на автомобилния клошар има много по-близки и разпознаваеми от националния ни характер ползи от тези, които произтичат от манталитета на разрушителния, конструктивен трансформатор; запазихме непокътната до голяма степен и данъчната си система от 80-те години на ХХ век. Дори по-лошо: като Франкенщайн я обезобразихме, пришивайки й хаотично елементи, чиято съвкупност не доведе до нищо повече от още от същото: задълбочаване на процеса на стареене и деградация на българската автомобилна екосистема.
- Гледана през поведението на отговорните институции, проблематика на мобилността видимо не интересува държавата;
- Липсата на интерес се онагледява и с липсата на стратегия. Не, нямам предвид писането на скучни документи и бели книги със справочно-констативен характер, а създаването на осмислена представа за автомобилното ни бъдеще в постмодерния свят под формата на дългосрочна цел за 1-2 поколения, която предпазливите български родители да предадат на любопитните си, избрали да останат тук деца;
- България като държава направи всичко, за да унищожи експертността в администрацията си, разграждайки я до самодостатъчен източник на заетост и инструмент за осигуряване на политическо превъзходство от базов порядък, съчетаващ изтънчеността на палеолитните емоции със средновековната институционална праволинейност. Колкото и да е неустоимо изкушението да обвиним ГЕРБ за настоящото им състояние, всъщност те са едни обикновени продължители на автомобилното „наследство“ от предшествениците си, положили здравите основи на бездействието. При такива условия за технологична богоподобност, както се досещате, е срамно даже да мечтаем;
- Така обрисуваната ситуация на централно равнище се възпроизвежда в още по-примитивен вид на регионално;
- А с времето се стигна и до липса на субектност: с автомобилната проблематика в сложната й цялост буквално няма кой да се занимава, а редките и плахи опити страдат или от липса на цялостна концепция, или от дефицит на амбициозност, или от двете.
Модернизацията на българската мобилност може да бъде мислена само в отношение на свързаност със състоянието на всички обществени системи. Съществуващата ситуация подлежи на позитивна трансформация, само ако към нея се пристъпи с разбирането за системно и устойчиво колективно усилие.
Поради това би следвало да подходим приблизително така:
- Да осъзнаем и признаем сериозността положението в пълния му мащаб;
- Да приемем потребността от конструктивно-разрушителна промяна като императив;
- Осъзнавайки жалкото състояние на институциите и безпомощността им в този вид, да създадем постоянно действаща структура за модернизация на българската мобилност с най-широко участие, с ясно определен мандат и срок;
- Да инициираме връщането на експертността в държавната администрация, създавайки платформа за подготовка на бъдещите експерти. Ще успеем, ако увеличим селективното предимство на сексуалната й привлекателност, а това в природата става само с реални воля и можене;
- Да анализираме състоянието на българската мобилност и въздействието й върху факторите на средата в пълнотата им;
- Да формулираме национална стратегия за навлизане на българската мобилност в ХХI век с достатъчно дълъг хоризонт – поне 2050 г.;
- Да открием най-после синергията с ЕС и организациите със сходни цели;
- Да включим активно сдружението на общините и очертаем регионалния му потенциал;
- В никакъв случай да не пренасяме механично неработещи тук практики от други държави, а да ги преосмислим в контекста на националните си специфики;
- Да обезпечим инициативата комуникационно и я популяризираме.
Чак тогава можем да помислим върху стратегията си в следните посоки:
1. Да я поставим в светлината на реиндустриализацията си;
2. Да погледнем на качеството на мобилността си като дългосрочен инструмент за вкарване на страната в групата на благоденстващите общества;
3. Да ангажираме пряко образователната система;
4. Да привлечем българската научна общност – тук и по света;
5. Да мислим и за вътрешните инвестиции;
6. Да мислим за трайния потенциал за перспективна заетост: от т.нар. Urban Mining сектор през веригата на доставките до IT-то на автомобилната автономия и умната инфраструктура например;
7. Да мислим за процеса през всичките му положителни аспекти за подобряването на околната среда;
8. Да направим всичко това интересно за младите.
Тези осем точки и всичко друго, което евентуално съм пропуснал, би следвало да доведат до формулирането на национална цел, която да бъде конкретна и със срокове, за да обезпечи измеримост на резултатите; да сочи конструктивен и дългосрочен изход от ситуацията; да е обвързана с другите обществени системи; да формулира амбициозни, но реалистични цели; да бъде технологично неутрална; да обединява всички заинтересовани страни; да е в състояние да привлече обществото и най-вече младите на своя страна.
Накрая ни остана големият въпрос как. Ето опит за формулировка без претенции за изчерпателност:
- Като си поставим достатъчно амбициозна цел, с която преодолеем вродената си инертност и произтичащата от нея съпротива;
- Като идентифицираме поименно заинтересованите страни;
- Като създадем постоянно действащ орган и разработим допирните точки с останалите обществени системи;
- Като предизвикаме обществена дискусия;
- Като поработим здраво върху обществената си и политическа подкрепа;
- Като привлечем на своя страна естествените съюзници във и извън страната;
- Като подходим с разбирането за неизбежността на едно дългосрочно колективно усилие и осъзнаем, че промяната ще бъде продължителен, многофазов процес.
Чуден материал! България има нужда от повече анализи с такъв характер.
ОтговорИзтриванеКонвертиране на налични автомобили с ICE към BEV по държавен стандарт и с държавен стимул е осъществимо и от средни по размер сервизи.
Така ще се възползваме от наличния в огромни количества негатив (милиони стари автомобили).
Ще има много хора/бизнеси, които ще имат финансов интерес да го предлагат.
Ще впрегнем оползотворим пазара за aftermarket LED и ретрофит на инфотейнмънт.
Ще бъдем оптимално природосъобразни, защото не замърсяваме с производството на нови автомобили.
Вярвам, че такъв подход има и непредположими към момента плюсове, защото представлява интелигентно рециклиране, в духа на времето и взимайки предвид българската реалност.
Благодаря за мнението!
ИзтриванеНикой, разбиращ сериозно от темата, няма да ви препоръча масово прилагане на тази мярка. Причината е проста: конверсията на стара техника решава въпроса само с емисиите на газове и шум, а не с общото й техническо състояние, т.е. няма синергичен технологичен и обществен ефект.
Цената на самата конверсия не е много далеч от размера на субсидиите за замяна на един стар автомобил с нов, ползата от който е във всички мислими посоки.
И още: при нивото на отговорните институции и настоящия контрол върху техническото състояние на автомобилите как си представяте контрола върху работата на стотици анонимни сервизи върху сърцето им, т.е. задвижването? Аз не само, че не си го представям, а се плаша от последствията. И дори не започвам да си задавам въпроса как ще ги накараме да спазват несъществуващите стандарти на производителите (защото никой не препоръчва замяна на задвижващи системи върху платформи, които не са проектирани за тях) и как ще извадим на светло 80-процентовите им сиви парични потоци, за да ги обложим и осигурим?
А представяте ли си какво би било отношението на застрахователите към тези превозни средства?
Разходът на обществен ресурс за подобна мярка би бил тежко непропорционален на ползите от нея, каквито всъщност ми е трудно изобщо да видя. Спадането на общата средна възраст на парка ще повиши автоматично качеството на екосистемата, защото има потенциала да повиши потребителската и професионалната култура (и взискателност) на обитателите й.
А най-лошото е, че по тези теми не водим сериозен обществен разговор.