България през 2026: какво по-точно да направим

Автомобилната ни екосистема: диагноза, епикриза, евентуалното лечение

Защо проблемът не е просто в старите автомобили, защо преписването на европейската политика със закъснение може да ни остави с регулации от вчерашния ден и защо най-трудната част от промяната няма да бъде технологията, а адаптацията към самата промяна

 

Вместо увод: един стар въпрос

     Редовните читатели на този блог знаят добре, че вече повече от петнайсет години тук се вълнувам от ставащото, или по-точно от неставащото, в автомобилна България.

С годините съм изчел хиляди страници от написаните анализи, програми, бели книги и всякакви други държавни документи, имащи отношение в една или друга степен към състоянието на българската автомобилна екосистема. Тези дни правителството излезе с програмата си за управление, в която не видях практически нищо, насочено концептуално към нея и това някак естествено ме подтикна да поразмишлявам пак върху българската моторизационна ситуация.

Преди вече повече от пет години си зададох за пореден път класическия въпрос „Какво да се прави“ и за мен самият бе повече от очевидно, че проблемите на българската автомобилизация просто не представляват сериозен системен интерес за българската държава, а без концепция и политики българската мобилност ще продължи да изследва пластовете под дъното, превръщайки автомобилите от инструмент за обществена модернизация (каквато е историческата им роля) в заплаха за националната сигурност (каквото е състоянието на българския автомобилен парк). А истината е, че колите са важни, просто защото пренасят обществените отношения на колелата си – буквално.

Та тогава въпросът изглеждаше сравнително прост: защо държава, в която автомобилът е гръбнак на пътническия и товарния транспорт, няма дългосрочна политика за състоянието и развитието на автомобилния си парк?

Отговорът пак тогава ми изглеждаше като комбинация от институционална слабост, липса на експертност, отсъствие на политическа воля и удобство от съществуващото положение. Направих и един опит да формулирам проблема, по-конкретно като липса на цялостна и последователна държавна политика за качественото състояние на автомобилния парк и мястото на автомобила в българската обществена система, казано най-общо.

Днес, пет лета по-късно, бих добавил още нещо.

Проблемът вече не е само в това, че държавата не променя дадена обществена система, каквато е транспортната в нашия случай; проблемът е, че междувременно сме създали цяла екосистема, която се е научила да живее с нея такава, каквато тя е. И тъкмо това прави промяната значително по-трудна.

Автомобилът като обществена система

    Странно нещо е колата: на пръв поглед е просто една машина, която ни превозва от А до Б; в действителност обаче е един от най-видимите материални носители на икономическото и общественото ни състояние. Автомобилите не просто представляват второто най-скъпо и комплексно нещо след недвижимите имоти, което можем да си купим, но пренасят хората и стоките, с което практически носят обществените отношения на колелата си. Това е особено очевидно в България, където автомобилният транспорт има още по-голяма тежест, дължаща се на дълбоките диспропорции на транспортната ни система.

Затова въпросът за автомобила не е само въпрос на емисии, безопасност, видове горива, електрификация и пътна инфраструктура. Той е въпрос на доходи, производителност на икономиката, регионално развитие, достъп до труд, логистика, здраве, околна среда, индустрия, енергетика, отпадъци и социално неравенство.

Това е и причината, поради която състоянието на автомобилния парк е толкова добър индикатор за качеството на обществената ни модернизация изобщо.

Как изглежда проблемът днес?

    Започвам с едно важно „МНЗ предупреждава“:

    На първо място просто не знаем достатъчно добре колко стар е българският автомобилен парк. И това само по себе си е елемент от проблема, защото данните за възрастта на автомобилите са групирани в интервали – 0-5, 6-10, 11-15, 16-20 и над 20 години. Това естествено не позволява надеждно изчисляване на действителната средна възраст.

Още по-съществено дори е обстоятелството, че, както многократно съм повтарял, административната статистика съдържа достатъчно вътрешни несъответствия, за да поражда сериозни съмнения за качеството си. Анализът на 2025 г. например показа парадокса на едновременно рекордни нови регистрации и рекорден ръст на възрастовата група над 20 години.

Така вече не ми отива да повтарям механично числото „средна възраст 20+ години“. По-честният и адекватен начин би бил да говорим за структурата, а тя е достатъчно красноречива. Според наличните административни данни повече от половината коли в страната попадат в категорията над 20 години. И тъкмо това вече не е статистическа особеност, а структурен дефект.

Има и парадокс

    България не спира да обновява автомобилния си парк. Напротив – пазарът ежегодно вкарва огромен брой автомобили. Но: преобладаващата част от него е употребяван внос, а не нови. Да, да знам: ще кажете, че тази година структурата му се променя, защото за първи път от не помня колко години вторичният пазар спада за сметка на първичиния. Е, аз пък ще ви отговоря, че проблемът е цикличен, дължащ се най-вероятно на комбинацията от шоковото поскъпване на всичко (удрящ най-немощното вторично потребление) и инвазията на китайските марки (на които дължим преобладаващата част от ръста и пренасочването на част от потреблението на вторичния пазар към агресивно позиционираните китайци на първичния).

Това, разбира се, не пречи да направим фундаменталната разлика между обновяването на индивидуалния ми автомобил и процесът по обновяване на парка като цяло.

Когато собственик на 20-годишна кола я замени с 12-годишна, той е направил индивидуална крачка напред. Но националният автомобилен парк не се е подмладил с 8 години; той е станал много малко по-малко стар. Разликата е голяма.

Как стигнахме дотук

    Историята не е чак толкова сложна: след 1989-а България се моторизира бързо, но при доходи, които не позволяват масово обновяване с нови автомобили. Така западният употребяван автомобил естествено запълни празнината.

Това изглеждаше напълно рационално и дори необходимо. И проблемът ни не бе в употребявания автомобил; проблемът беше, че временният догонващ механизъм постепенно се превърна в постоянен модел на българската моторизация: вместо вторичният пазар да бъде мост към по-модерен общ автомобилен парк, той започна да се превръща в негов хроничен източник.

И така се получи нещо необичайно, което ние постепенно възприехме като част от нормата, а именно, че България се интегрира в европейския автомобилен пазар, без да се интегрира напълно в европейския цикъл на обновяване на автомобилния парк.

Европа произвеждаше нови автомобили; по-богатите пазари ги купуваха; след няколко години ги продаваха. България купуваше и това сякаш можеше да работи до безкрай. Но: само докато разликата в доходите и възрастта на парка не стане структурна.

Жизнеспособно деформиран

    Така създадохме една деформирана, но удивително жизнеспособна автомобилна екосистема и тук му е мястото да се поправя. Преди време недоволствах, че „секторът не оказва достатъчно натиск върху държавата“. Оказа се обаче прекалено просто. По-сложното и по-интересното е, че сме създали феномен на деформирана екосистема, чиито обитатели са се адаптирали повече или по-малко успешно към деформацията.

Как изглежда адаптацията в най-опростена форма:

Търговецът продава това, което пазарът може да купи; сервизът се специализира в поддръжката на стария автомобил; доставчикът на части развива бизнес около огромния парк от стари автомобили. След него застрахователят оценява риска в същата среда; рециклиращият работи с наличния поток. Финансирането пък се адаптира към платежоспособността; в това време потребителят избира между ремонт и по-стар употребяван автомобил. Държавата администрира всичко това и така всеки от участниците поотделно изглежда сякаш е напълно рационален, докато резултатът от всички тези рационални действия заедно не рисува една нерационална от обществена гледна точка система.

Капанът

     И тук отново логическата верига не е сложна:

   Старият автомобил създава бизнес; бизнесът прави стария автомобил по-поносим за потреблението. Поносимостта удължава живота му; удълженият живот намалява необходимостта от замяна; ниската необходимост от замяна поддържа вторичния пазар и вторичният пазар отново поддържа стария парк.

Така стигаме до самовъзпроизвеждащ се кръг, който изглежда така: стар парк → адаптация → по-лесна експлоатация → по-дълъг живот → още стар парк.

Това обяснява и защо системата е толкова устойчива: тя вече не е просто резултат от любимото ми бездействие; тя вече придобива собствена вътрешна логика.

И ето го най-трудното: страхът от промяната

    Тук вече стигаме до най-същественото допълнение към днешния ми опит за анализ: участниците в тази екосистема не непременно искат да я запазят в този вид завинаги. Те просто знаят как да живеят в нея.

Ако утре някой като мен им каже „Ще променяме системата“, следва напълно рационалният въпрос: „А аз как ще живея в новата?“

Логично е, признавам: сервизът например трябва да се научи да работи с високоволтови системи, електроника и ADAS; търговецът най-после трябва да се научи да продава не просто ниската цена на евтина употребявана кола, а добавената стойност на доказуемото качество. Застрахователят трябва да осмисли и остойностява нови рискове, а рециклиращият (помните, надявам се, веригата) трябва да работи с батерии и нови материали или горива.

Финансиращият трябва да разбере остатъчната стойност на новите технологии и да конструира работещ модел около нови технологични реалности; държавната администрация трябва да започне да работи с нова компетентност (любима моя тема) и качествени данни (друга една такава).

Всички, разбира се, трябва да инвестират и никой не знае със сигурност дали ще има сполука в новата система. Следователно естествената реакция е: „Не знам как да бъда различен и не съм сигурен, че искам, защото така ми е удобно.“ И това не е непременно консерватизъм; то е риск и страх от неуспешна адаптация.

В крайна сметка именно този страх изглежда като една от подценените причини за институционалната и секторна българска инертност.

Въобразените редове

    Тук идеята на Ювал Харари за въобразените редове от Sapiens ми е особено полезна. Но не защото автомобилната политика е измислена реалност, а защото определени технологични и регулаторни конструкции започват да изглеждат като естествения ред на нещата. Без да са.

Помните европейския догматичен порив по дизелизацията и как дизелът бе представян като панацея за решението на климатичния проблем. Концепцията се догматизира до степен, в която лъгането, че се съобразяваш с нея стана по-евтино от реалното й следване. Така логично дойде Дизелгейт и редът внезапно се обърна.

След него електрификацията постепенно се превърна в новия доминиращ разказ, което естествено не означава, че електрификацията сама по себе си е грешна; ни най-малко: електромобилите са били, са и ще останат тук. И сигурно ще бъдат сериозна част от бъдещето на мобилността, предвид отличната им адаптивност към определени транспортни сценарии.

Историята обаче следва един важен урок, който ние някак не умеем да научим: в никакъв случай не бива да бъркаме дългосрочната цел с технологията, с чиято помощ в даден исторически момент сме избрали да я постигнем.

Българският проблем не е европейски

    Европейската политика основно, но не само, разбира се, се занимава с това какъв да бъде новият автомобил в контекст на безпрецедентна историческа промяна, заплашваща оцеляването на най-мощния й индустриален отрасъл.

Българският проблем е фундаментално друг, а именно какво да правим със сегашния автомобилен парк. Това са две много различни задачи.

Европа трябва да решава какъв трябва да бъде автомобилът през 2035-а и как да съхрани индустрията си в новата – създадена от самата нея впрочем – вече критична ситуация.

В България трябва да решаваме как да преместим своите 4+ милиона автомобила от 2026 към 2035-а и нататък (това е едно от изреченията, които липсват в правителствената програма). А това означава, че не можем да започнем от технологията – трябва да стартираме от парка.

И какво трябва да значи това?

    Не, не безумното „До 2035 г. всички трябва да карат електромобили“, а: „До 2035 г. България трябва да има значително по-млад, по-безопасен, по-чист и икономически по-ефективен автомобилен парк.“

Тогава идва другият въпрос: какъв трябва бъде задвижващият микс? Това трябва да бъде резултат от технологичното развитие, цените, доходите, инфраструктурата и избора на потребителите.

Електромобилите, разбира се, трябва имат важна роля, но не тази, внушаваща, че представляват универсален и абсолютен заместител на всичко друго във всички сценарии – това е пълна глупост, приличаща на религиозен транс, а не на трезва и обоснована мисъл. Хибриди – също. Който си мисли, че двигателите с вътрешно горене ще изчезнат като докоснати с вълшебна пръчка, нека помисли пак и се попита дали изобщо мисли.

Така ако един качествен Euro 5/6 употребяван автомобил замени Euro 2/3 от началото на века и края на миналия, това е реално и много полезно обновяване, независимо че новият автомобил не е електрически – добре е да го помним.

Технологичният неутралитет

    Ето това е същината му: той не означава, че всички технологии са еднакво добри, а че държавата поставя целта и оценява резултата, а не се прави на по-добър технологичен инвеститор от пазара. Проблемът е, че в Европа тя не просто не го прави, а предписва едни очевидно самоубийствени решения, правейки го в най-добрите традиции на догматичния си универсализъм, които са затрили не е една държава и глава. Но ние не се учим.

А целите всъщност са сравнително ясни и напълно измерими:

• Възраст;
• Емисии;
• Безопасност;
• Техническо състояние;
• Енергийна ефективност;
• Реален жизнен цикъл;
• Рециклируемост;
• Достъпност.

Към тези осем бих добавил и едно специално условие: съхраняване на европейската автомобилна индустриална жизнеспособност и мащаб.

Всичко това, поне на мен, ми прилича на много по-устойчива основа от избора на един технологичен победител за следващите двайсет-трийсет години.

И как изглежда изходът?

    Не вярвам в никакви кампанийни, еднократни програми тип „програма за подмяна на автомобилите“. Това е скъп, подлежащ на лесно и лекомислено политизиране, и вероятно гарантирано неефективен метод.

Вярвам в управляван преход на автомобилната екосистема, който може да започне с нещо далеч по-прозаично и то е най-после да узнаем с какво разполагаме.

Трябват ни:

• Надежден регистър на активния автомобилен парк;
• Реалната му възрастова структура;
• Историята на регистрациите;
• Движението между държавите;
• Техническите прегледи (реалните, не формалните);
• Реалният километраж;
• Историята на щетите;
• Застрахователната история;
• Произход и статут на автомобилите.

Без истински и качествени данни всяка държавна политика би била нищо повече от упражнение по шаманизъм. Това е и първият политически тест, убедителни насоки за решаването на който не видях в програмата: държава, която не знае какво има, не може да управлява какво ще има.

Да ускорим естествения оборот

     Не ни трябват наказания за собственика на стар автомобил; трябва да направим така, че излизането на най-старите коли от употреба да стане икономически по-привлекателно от безкрайното удължаване на живота им.

Това би могло да включва:

• Диференцирано облагане (уж го имаме, а очевидно не работи);
• Стимули за извеждане от експлоатация;
• Ваучери (един от методите);
• Финансиране;
• Застрахователни стимули;
• Стимули за вноса и употребата качествени употребявани автомобили;
• Ефективен контрол върху реалното разкомплектоване.

    И тук не се нуждаем от измислянето на магически числа и цели: важното е да се прилага принципът естественият пазарен оборот да бъде използван като двигател на обновяването, вместо, както сега, да бъде оставен просто да възпроизвежда стария ни парк.

Да превърнем употребявания внос от проблем в инструмент

     Работа, признавам, трудна.

Не съм любител на старите коли, но ясно осъзнавам, че употребяваният автомобил не е враг. За страна с особеностите на България той ще остане необходимост още дълго.

Следователно задачата не е да спрем употребявания внос, а да променим реално неговото качество: вместо колко евтино можем да внесем би следвало да се питаме колко по-добър автомобил можем да внесем вместо този, който извеждаме. Това вече е съвсем различна философия от кошчето за автомобилен боклук, в което страната ни се е преобразила.

Това е и въпросът: ще бъдем ли европейското кошче за автомобилен скрап?

    Свободното движение на стоки в ЕС (с което всички оправдават бездействието си) не означава България да приема всичко, което по-богатите пазари вече не искат. Има принципна разлика между употребяван автомобил и превозно средство, което фактически е излязло от употреба (ELV според европейската терминология). Тази граница трябва да бъде ясна, проследима и контролирана, а България следва да използва европейската рамка, за да гарантира качество на входящия поток, а не просто да бъде крайна спирка на европейския автомобилен жизнен цикъл. Нещо неясно?

Да помогнем на екосистемата да се промени

     Лека-полека стигаме до най-трудното.

Представете си, че кажем на сектора простото „променяйте се“. Е, той напълно основателно ще ни попита „как?“.

Следователно преходът изглежда трябва да съдържа:

• Преквалификация;
• Инвестиции в сервизна инфраструктура;
• Обучение (кой ще обучава обучаващите е въпрос с висока трудност, признавам);
• Нови стандарти;
• Цифрово автомобилно досие;
• Развитие на вторичния пазар за електрифицираните возила;
• Зарядна инфраструктура;
• Алтернативни горива (нали за неутралитет говорим);
• Нова система за рециклиране;
• Адекватно на целите финансиране.

Това – без претенции за изчерпателност – вече не е каквато и да е „автомобилна политика“ (кавичките естествено нарочни), а политика за трансформация на икономическа екосистема.

И тогава 2035-а (или която друга изберем) придобива смисъл

    Не защото умните глави от Брюксел са я написали, а защото десет години са исторически приемлив период за такава промяна. Е, при изпълнението на някои условия, без които не може, естествено.

Не е необходимо през 2035 България да има най-модерния автомобилен парк в Европа (то би било и невъзможно); необходимо е да има друга форма на възрастовата автомобилна пирамида.

Днес наблюдаваме огромна концентрация в категориите 16–20 и над 20 години, а целта би следвало да бъде постепенно да преместваме акцента към 0–10 и 10–15 години. При това не чрез административна забрана – каквато е и невъзможна в буквалния си вид, – а чрез постепенно ускоряване на оборота.

Възможните три Българии

България №1: Адаптация

• Оставяме пазара да работи;
• Паркът постепенно (ала с вековно темпо) се обновява;
• Употребяваният внос остава основен механизъм;
• Европейските регулации се транспонират;
• Държавата администрира, както може.

Това е най-лесният сценарий – ние вече го познаваме добре.

 

България №2: Управлявано обновяване

• Държавата поставя ясни и адекватно мотивирани и обезпечени цели;
• Подобрява данните;
• Ускорява извеждането на най-старите автомобили;
• Подпомага качествения употребяван внос;
• Използва данъчни и финансови стимули;
• Създава условия за електрификация само там, където тя има икономически и инфраструктурен смисъл. За останалото се търсят смислени, работещи алтернативи.

Това прилича повече на реалистичен минимум.

 

България №3: Стратегическа трансформация

Тук автомобилният парк се третира като част от националната инфраструктура и обществената тъкан, казано по-общо.

Ето какво трябва да има (казвано е и преди):

• Ясна, конкретна, измерима национална цел;
• Постоянно действащ експертен капацитет за постигането й;
• Качествени данни;
• Координация между транспорт, финанси, околна среда, индустрия и общини;
• Стратегия за обновяване;
• Стратегия за всички мислими технологично неутрални методи за постигане, включително електрификация, разбира се;
• Стратегия за употребявания внос;
• Стратегия за ELV;
• Стратегия за човешкия капитал, стоящ зад цялото това упражнение.

Това вече прилича на държавна политика, не на механичен сбор от мерки без координация. Звучи като пожелателен и малко утопичен максимум.

Имаме ли институционална отправна точка

    Сигурно ще прозвучи като сарказъм, но да: в различни стратегически (със и без кавички) документи вече съществуват отделни елементи. Националната програма „България 2030“ например включва транспортната свързаност като отделен приоритет, а в нея присъстват електромобилност и поетапна подмяна на остарелия парк.

Националната стратегия за безопасност на движението дори поставя като цел развитие на цялостна държавна политика за обновяване на автомобилния парк и интегриране на техническото състояние на превозните средства в анализа на пътнотранспортния травматизъм. А през юли тази година правителството прие актуализация на стратегията за безопасност, в която вече говори за „безопасна универсална мобилност“.

Тоест проблемът очевидно не е, че никой никога не е писал правилните думи. Проблемът е друг: нямаме последователен механизъм, превръщащ тези думи в устойчива политика за структурата на автомобилния парк. И това вече е една много по-сериозна диагноза.

Какво трябва да направим по същество?

     Дойдохме си на думата най-после. Не, не поредния стратегически документ, а способност за управление на промяната. С постоянно действие, с ясен мандат, с експерти, с данни, с измерими цели. С активното участие на бизнеса, общините, научната общност и гражданите. И с хоризонт, гледащ далеч отвъд единия мандат – 2050-а изглежда като добра идея.

Защото автомобилният парк се сменя бавно, а политическите мандати, както знаем – бързо.

Най-важната промяна е в главите

    Вместо да се чудим как да накараме българите да купуват електромобили, най-добре да се попитаме как да направим така, че след десет години българският автомобилен парк да бъде съществено по-млад, по-безопасен, по-чист и по-ефективен. И чак после да се чудим кои по-точно технологии биха ни завели там. Това вече е трансформационна логическа промяна, предпазваща от следващия догматично-технологичен „въобразен ред“.

Историята вече ни даде един урок

    Вчера говорехме, че дизелът е бъдещето, а след това – че дизелът ни е проблемът.

    После запяхме, че бъдещето е на електромобила, забравяйки за неутралитета.

   Днес май вече сме по-нюансирани: електрификацията е бъдещето, но не трябва да е самоцел: преходът трябва да е технологично неутрален, икономически реалистичен и социално устойчив.

    Утре вероятно ни чакат още нюанси. Това не е провал на технологията, а нормалният, както изглежда по тези ширини, ход на историята. Провалът би бил да приемаме всяка временна формула за вечен закон.

Неочакваният ни шанс

     Закъснението не е само и непременно недостатък; то означава и че не сме длъжни да повтаряме всички грешки на тези преди нас. Можем да видим какво работи, какво не работи; кои технологии поевтиняват и кои губят остатъчна стойност. А също и как се развива вторичният пазар, как се променя инфраструктурата, как се адаптират сервизите, как се променят регулациите.

И да направим нещо доста по-разумно, а именно да прескочим някои от етапите, вместо просто да ги изживеем със закъснение, както много ни приляга.

Епикризата

    Ако трябва да диагностицирам с едно изречение, бих го направил така:

    Българският автомобилен парк е стар не защото ние – българите не искаме нови автомобили, а защото в продължение на десетилетия държавата ни, тоест пак ние, така и не създаде условия естественият икономически и технологичен прогрес да се превърне в достатъчно бързо обновяване на парка.

Но това само първият й параграф.

    Другата му половина е:

    Създадохме толкова успешна адаптация към ненормалното състояние, че днес самата екосистема има интерес и страх едновременно – интерес да запази познатото и страх да не се окаже неспособна да работи в нещо друго. И това е причината промяната да изглежда по-страшна, отколкото би трябвало.

Изходът

     Никакви автомобилни революции не са ни нужни. Трябва ни управлявана еволюция с достатъчно разрушителен характер, за да прекъсне самовъзпроизвеждащия се цикъл.

И срокът не трябва да бъде „веднага“; е, не може да бъде и „някога“, разбира се. 2035-2050 е напълно разумен първи исторически хоризонт.

Започваме със:

• Данни и експертност (повтаряно да втръсване тук).

Следва:

• Икономически стимули и правила.

После:

• Ускорено извеждане на най-старите автомобили.

Паралелно:

• Качествен употребяван внос.

След това:

• Електрификация там, където е икономически и технологично разумна; търсене на алтернативите във всичко.

И през целия период:

• Адаптация на самата екосистема.

Вместо епилог

    Преди години завърших „Какво да се прави?“ с мисълта, че мобилността ни няма бъдеще без план. Тогава предложението бе да осъзнаем проблема, да върнем експертността, да формулираме национална цел с хоризонт поне до 2050 г., да не пренасяме механично чужди практики и да мислим за мобилността като за част от модернизацията на цялото ни общество.

Пет години по-късно бих запазил почти всичко, ала бих добавил нещо важно:

Планът сам по себе си вече не е достатъчен, нужна е способност за качествено управление на прехода.

Причината е проста – България не започва от празен лист; напротив – тя започва от една вече дълбоко адаптирана към деформацията екосистема. И затова най-трудният въпрос няма да бъде какви коли ще караме през 2035-2050-а, а как да помогнем на хората, бизнеса и държавата да престанат да бъдат толкова добри в адаптацията си към система, която отдавна трябваше да променим.

Отговорът, мисля, не е да им кажем елементарното „адаптирайте се“, а да им дадем достатъчно ясна посока, време и инструменти, за да могат успешно да се нагодят към новото.

    И тук е най-съществената разлика между поредното преписване на европейска директива и истинската национална политика: Европа може да определя посоката на технологичната промяна, ала България е длъжна да измисли как да извърви пътя от собствения си старт до нея.

А нашият старт е такъв, какъвто е. Не можем да го редактираме. Можем само да спрем да се преструваме, че не съществува.

     Ето още един опит в рубриката „В помощ на държавната администрация“. Дано чете. За конкретната политическа рамка ще говорим следващия път.

България: шест крачки в 2026

 Промените настигат – дори и нас

     Докато все още се опитвам да се отърся от недоумението от скоростта, с която преполовихме 2026, един друг автомобилен активист, макар и от доста по-различна гледна точка, се оказа в сходно по тревожност положение. Говорим за шокиращата ситуация на китайския автомобилен пазар, оказал се залят от стотици нови и обновени модели – обстоятелство, накарало един изпълнителен директор да предупреди, че продуктовата еуфория около новите коли едва удържа бързо преориентиращото се внимание на потребителите.

   Ето я истинската тревога от скоростта: според данни, събрани от автомобилната платформа Dongchedi, само през първата половина на годината в Китай са представени около 650 нови или обновени автомобила – темп от почти четири на ден. Това контрастира тежко с Щатите например, където, след десетилетния минимум от само 29 през 2024 г., годишното проучване „Car Wars“ на Bank of America Securities за 2025 г. прогнозира едва 159 пазарни премиери за – внимание – следващите четири години.

Това накара изпълнителния вицепрезидент на BYD Хе Джици да напише в личния си Weibo акаунт миналата седмица „Това е напълно безумно“, определяйки вътрешния китайски  пазар „не просто като свиреп, но и брутален“. В индустрия, в която разработването на нов модел отнема години, „жуженето около новия автомобил не може да се поддържа дори и три месеца, преди да изстине“, четем нататък в тревожния му пост.

Интензивното горене на капитал идва на фона на продължаващото намаляване на вътрешното им търсене. Продажбите на леки автомобили през юни са спаднали с 23% спрямо година по-рано, чета в данните от Китайската автомобилна асоциация. Дългогодишна ценова война и високите нива на пазарно приемане на електрифицираните превозни средства принудиха китайските автомобилисти да се впуснат в технологична надпревара в плоскостта на преходната бърза мода, в която автомобилите се третират по-скоро като умни телефони, отколкото като дългосрочни финансови инвестиции, а марките са поставени под хроничен стрес от постоянната необходимост да бълват нови модели, за да не се окажат забравени от потребителите.

Да, в известен смисъл на проблема можем да погледнем и като на индикатор за успеха на китайския автомобилен стремеж за свиване на циклите на разработка и за бързането да внедряват технологични постижения – като по-мощни батерии или усъвършенствани системи за т. нар. шофьорско подпомагане – в колите си възможно най-бързо, за да получат преходно конкурентно предимство на един безмилостен пазар.    

   Естествено признавам, че внушителните 650 включват както малки годишни фейслифтове, конфигурационни промени, нови цветови палитри, така и ко-брандирани естетически издания на много модели, но шеметната скорост на реалния инженерен напредък остава безпрецедентна.

   В друг анализ, този път на Bloomberg, за месечните регистрационни данни от Китайския център за автомобилни технологии и изследвания чета, че броят на действително новите модели – автомобили без предшестващ аналог в националната база данни – от януари насам постоянно е – отново внимавайте – около 30 на месец. Такава месечна продуктивност ефективно съответства на целия годишен график за пазарните премиери в САЩ. Лудост ли е това или актуалната представа за нормално?

Както и да го определим, Хе от BYD вярва, че тази среда, приличаща на голяма тенджера под налягане, в крайна сметка ще създаде устойчиви глобални шампиони, способни да надминат традиционните чуждестранни конкуренти. „Конкуренцията също поражда и просперитет“, пише нататък Хе, сравнявайки китайския пазар с изтощително тренировъчно трасе. „Трябва да се търкаляш, да пълзиш и да се бориш в него, за да изградиш здраво тяло.“

    И ако шеметното иновационно темпо предизвиква подобни реакции от страна на самите му съавтори, то виждаме, че европейската автомобилна индустрия изпада в историческа системна криза, намирането на новата равновесна точка след която определено ще преобрази драстично познатия автомобилен пейзаж – един процес, който постепенно започваме да виждаме у нас.

   На първо място трябва да отбележим сериозния кумулативен пазарен ръст от близо 8%, срещу който виждам безпрецедентен спад от над 5% на вторичния ни автомобилен пазар. Нямам спомен колко отдавна не сме наблюдавали подобна тенденция, но за мен тя подсказва съвпадение на два пазароопределящи вектора. Първият е влиянието на шоково повишаващите се цени на всичко върху характеризиращото се с драстично по-ниска покупателна сила вторично потребление. Повече от очевидно е, че обитателите на вторичния пазар са засегнати сериозно и това директно ограничава потребителското им поведение.

  Вторият е масовото навлизане на въпросните бързооборотни китайски брандове, чието свръхагресивно ценово позициониране насочва по естествен път вниманието към себе си, а това със сигурност влияе също на вторичния пазар. Не че в преориентацията към първичния има нещо лошо, разбира се – аз съм последният, който ще го каже, – ала структурата на търсенето изглежда сериозно се преобразува. Така общият брой на китайските емблеми в България вече подгони 20, а наблюдавайки темпото на ръста им, можем спокойно – също както и в Европа – да отнесем преобладаващата част от общия растеж към лавинообразното увеличаване на китайското автомобилно присъствие у нас. До степен, в която „Българска автомобилна индустрия“ са се заели със съживяването на CKD производството в Баховица – един сюжет, чието развитие тепърва ще следим. Признавам, че чувството ми за трезв реализъм е поставено на пределно изпитание, което не ми пречи да им пожелая от сърце успех, защото предизвикателството пред подобно начинание се простира много далеч отвъд праволинейната романтика на дръзкия, повърхностен позитивизъм. Най-притеснителното в подобни проекти е, че подлежат на остра критика заради пълния дефицит на реиндустриализация по същество. Дължи се на типичния за китайските разбирания стремеж към максимално опазване на контрола върху веригата на добавената стойност, нисък до нулев технологичен трансфер и подход към работната сила, характеризиращ се с тихо заобикаляне на местния трудов пазар. Казано по друг начин, идеята е да се залепи етикет „Made in Bulgaria” на китайски по произход продукт под формата на елементарно сглобяване на напълно разглобени CKD китове. В подобен контекст недоумението ми къде би бил поводът за отварянето на шампанско в Баховица е пълно: измитането на праха от подовете на завода ми се струва крайно недостатъчно.

Обратно към българския автомобилен пазар вече спокойно можем да заключим, че новата вътрешнополитическа и геоикономическа ситуация са неутрализирали и последните ефекти от пандемията, а преструктурирането на търсенето и предлагането водят и до устойчиво пренареждане в баланса на задвижващите системи, сред които за година време електрификацията на двигателите с вътрешно горене е спечелила близо четири процентни пункта. Сходно е представянето на чистите електромобили, чийто почти удвоен пазарен дял логично отразява както постоянния ръст на предлагането им, така и навлизането на ценово агресивни китайски еквиваленти, влияещи пряко на достъпността до крайния продукт.

Без значителни промени е картината на регионалното ни търсене: нищо от диспропорциите на бедността ни не обещава София да загуби в близко бъдеще абсолютната си доминация на новия автомобилен пазар – дисбалансът е устойчив.

Дори най-беглият поглед върху представянето на пазарните участници по марки илюстрира категорично географията на двигателя зад пазарния растеж – Китай. Това е тенденция, чието разгръщане естествено ще продължи, докато част от традиционните пазарни доминатори кървят сериозно: не искам да присъствам на вътрешните мениджърски срещи.

Вътрешното търсене се характеризира с повече от удвоен обем на подлежащия на официално мерене реекспорт, докато този, който не можем да видим с инструментариума на МВР, по общо мнение на мнозинството пазарни играчи, остава висок в посока към Русия. Както се изрази един колега-бранд мениджър на важна европейска премиум марка „Като знам какво усилие ми коства да продавам, се чудя на числата на другите – определено ни влияе външна пазарна гравитация.“

Логично все повече китайци и в топ 50 – една тенденция, която е обречена да се разгръща с напредването на годината и очевидно като Европа вървим към двуцифрени дялови параметри; интригата остава само в отговора на въпроса колко е висок таванът им.

     Колкото и да расте делът на електромобилите обаче, структурата на българския автомобилен парк остава практически същата – те все още не могат да достигнат заветния един процент. Е, ликувайте се все пак, привърженици на електромобилната утопия – вече поне са се заселили в подножието му.

Друг аспект от промените е наблюдаваният спад в традиционните видове гориво, сред които хибридизацията постепенно започва да си пробива път; както е редно по тия земи, с над десетилетно закъснение.

    Цялата тази динамика се отразява в символичен ръст на дяловете на двете най-млади възрастови автомобилни групи – една тенденция, която не подлежи на преобръщане, докато изпълнителната власт не изпълни транспортните си и автомобилни политики с реално, устойчиво във времето, знаене и можене, каквото за сега не виждам. Това обаче, както редовните ми читатели знаят, е и дълга задача, за която се изискват воля и компетентност, простиращи се далеч отвъд плоските, тактически  потребности за усвояването на пари по инструменти като Плана за възстановяване и устойчивост.

-

    Ако нещо категорично може да се обобщи след 6 месеца, прекарани в 2026-а, то е, че, както винаги, вървим с широки крачки след тенденциите в ЕС. Това, което никой не може да предскаже, е къде ще се фиксира точката на новото равновесие след очертаващия се като брутален исторически автомобилен преход. И какво ще остане от европейското ни място в него.

    И ме е яд на глупостта ни. Много.

България: три крачки в 2026

Не, това определено не е „Крал Лир“ на Тарантино

    До неотдавна ми бе трудно да си представя, че у мен в едно и също време могат да бушуват толкова крайно несъвместими чувства: наблюдавайки съвременната интерпретация на Шекспировия „Крал Лир“, която просто няма как да е на друг, освен на Куентин Тарантино – допускам, че преднамерено укритото му съучастие ще стане ясно впоследствие – през мен минават вълни от смях, възхищение и ужас от лекотата, с която един очевидно болен, застаряващ и линеещ ум и неговата клика рушат следвоенната конструкция на света.

Кашата във всичко, която Доналд Тръмп успя да сътвори за няма и 18 месеца, ме кара само да се питам какво ли още има да изгледам до края на мандата му, ако успее да го изкара, разбира се.

И докато глобалните автомобилни измерения на налудната, суетна посредственост от бялата къща на хълма ще бъдат обект на интерес през цялата година, а гаратирано е и далеч след нея, то в съседния ни двор стават интересни неща, част от които са показателни за пазарните процеси и у нас. Нека за миг загърбим всичко друго (изборните резултати включително) и хвърлим едно шпиониращо око през комшолука.

Благодарение на данните от Асоциацията на турските автомобилни дистрибутори (ODMD – добре структуриран и дълбоко информативен сайт, от който можем само да се учим), днес мога да споделя картина за изключително интересната и динамична комшийска автомобилна чаршия през миналата година.

    Донякъде парадоксално, ала и много логично, обезценяването на лирата, високите лихвени проценти и инфлацията продължиха да насърчават новите автомобилни продажби в Турция. И това е лесно обяснимо: хората искат да запазят стойността на парите си и много от тях избират автомобилната покупка като убежище срещу стопяването им – нещо подобно на случващото се в Аржентина, но и донякъде съдържащо се в мотивацията за нашия пазарен ръст през 2025-а.

Така продажбите на нови автомобили през 2025 достигнаха нов рекорд от 1 368 400, което автоматично превърна турските съседи в 13-ия по големина световен автомобилен пазар, изпреварващ Испания. С общ обем, нараснал с 10% спрямо 2024-а, това е вторият най-висок ръст сред 15-те най-големи за миналата година.

Любопитното оттатък югоизточната ни ограда е, че за разлика от Европа не китайските емблеми са двигател на растежа. Според данните на ODMD, обемът им се е запазил на 88 400 (88 600 година по-рано), а причината е, че впечатляващият ръст на BYD (от 8 300 на 45 500), е компенсиран щедро от лошото представяне на Chery Group и SAIC.

Турският реален ръст е при Toyota, Tesla, BMW, Togg и BYD. За разлика от тях, диктуващите пазара от години Fiat, сдадоха короната на Renault, тъй като водещият им автомобил, Egea – представен на Истанбулското автомобилно изложение през вече далечната 2015 г. – е твърде стар. Ако Stellantis позволят на Fiat да загубят този пазар, каквото и да става в Европа, италианската марка ще се окаже във внушителна беля.

    Всичко това ме кара да се питам доколко бихме могли да пренесем тенденциите от 2025 в 2026: аспектите на геополитическия хаос и тектоничното световно пренареждане постоянно умножават и усложняват векторите на движението си, а китайската автомобилна скорост, наред с всичко останало, вече предизвика миграция на ключови автомобилни дейности от континента към една държава, в която 78-часовата работна седмица (6 x 13) просто не подлежи на настигане от залежалата се и оградена с двойните телени мрежи на профсъюзните и граждански права Европа.

На този фон първото българско тримесечие видимо пренася тенденциите от миналата година. И няма как да бъде инак: преобладаващата част от регистрациите през Q1 по правило са резултат от миналогодишни продажби, така че запазването на темпа от 2025-а няма как да бъде изненада.

   Не е изненада и ниският старт от януари: аз тук виждам комбинация от „Турския синдром“ на българска почва (инфлацията през 2025 е драстично по-висока от манипулираните данни на статистиката) и ефектът на еврото. Какъв е точният мащаб да явленията едва ли ще можем да измерим, но от пръв поглед прави впечатление драстичният ръст на подлежащия на мерене с числата на МВР реекспорт, чийто дял се е вдигнал над един път и половина. За него – след малко.

Логично се е повишил и делът на тока в задвижващите системи: от 3,98 на 5,24% (над 31%) – напълно естествено следваме тенденциите от Европа, макар и на почетна дистанция, както обикновено.

    Контрастните светлосенки на българската бедност са добре онагледени от регионалното разпределение на продажбите, в които София кръжи стабилно в района на 55-те процента – тенденция, която не подлежи на скорошна промяна по една съвсем проста причина: оставаме устойчиво най-бедните в ЕС, а това предполага тежки диспропорции между център и периферия. Картината, естествено, далеч не е такава при употребяваните регистрации.

Класирането на марките за пореден път илюстрира една от традиционните български особености, а именно пълната доминация на флотското потребление, чийто амплитуди се отразяват моментално на разпределението в първата петица, а и извън нея, разбира се, където с ръстовете впечатляват все марки с ясен китайски генотип (Volvo включително); единствената уговорка тук е, че ранните регистрации на новите играчи са предимно т.нар. дилърски саморегистрации – една диспропорция, която подлежи на абсорбиране с времето.

Картината на вътрешното търсене впечатлява с почти 90-процентово доминирания от марки  на Stellantis реекспорт – феномен, повдигащ завесата пред тежката проблематика по управлението на големия брандов портфейл на групата. И България не й е чужда.

Топ 50 е доминиран от сходна симптоматика: рано спечелилите голяма флотска сделка Hyundai логично са изпреварени само от Toyota – явление, подлежащо на утаяване с напредването на сезона. Тук е добре да се обърнем към макроикономическата българска картина, влияеща пряко на флотското потребление: караме годината с бюджет от 2025, което автоматично трябва да подсети разчитащите на държавните поръчки да стегнат колана на очакванията с поне една дупка. Ще повлияе пряко и отрицателно на общия пазарен ръст, ако видим такъв, разбира се.

    Гледан в процентни съотношения, ръстът на българската електрификация изглежда внушително; не така стоят нещата в абсолютни стойности: на един пазар, характеризиращ се както с малък обем, така и с ниска покупателна сила, и символична регулаторна намеса, не би могло да бъде друго. Така различните форми на хибридизация подсказват нещо, която не схванахме навреме: изкопаемите горива и тока са в режим на дългосрочно съжителство, не на изживяване, и с повишаването на нивата на регулаторен и секторен реализъм тенденцията ще става все по-очевидна. Електромобилите са били, са и ще останат тук; не такава ще е съдбата на утопията за безусловната им, догматично обусловена, доминация.

Това личи от структурата  на българския автомобилен парк, чиято тъжна дизелово-газифицирана картина ще ни мъчи неопределено дълго време; не и преди да сме обърнали базови, структурни обществено-икономически тенденции. Което очевидно няма да е скоро.

Същото важи и за ниското качество на данните от МВР, чийто дефицит на консистентност (умишлено запазен тук) продължава с пълна сила, а тази година към него се прибави и неспособността им да планират мащабирането на сървърната си инфраструктура, благодарение на което за няколко седмици останахме без официални данни.

    Като съм се заговорил за качество, следизборната първа сутрин ме подсеща за кратката ми обиколка из автомобилните аспекти на основните предизборни програми. Казано възможно най-кратко, в тях цари отчайваща липса на познание и интерес към състоянието на една от базовите обществени системи (видимо приоритетите са другаде), а начинът, по който третират проблемите на моторизацията обезкуражава за бъдещето: от такова повърхностно ниво на разбиране за българската моторизационна проблематика можем да очакваме с голяма сигурност, че нищо, свързано с колите, не подлежи на съществена промяна. В светлината на преобразяващите българската политическа система изборни резултати все пак се надявам да греша – надеждата ми тази сутрин е в едноличния им категоричен победител.

-

    Така режисурата ни тук определено не е Тарантино: дълбоката балканска провинция е лишена от шокиращия му, брутален с размаха си, талант. Сега внимателно да проследим развитието на сюжета.