2026 – годината на прехода

Догонваме ли вече и какво ни чака. България

    След като – да, не преди, за съжаление – махалото на самоубийствената, догматична емисионна самозаблуда достигна крайната си точка, индустрия и регулатори започнаха да схващат постепенно, че на европейския автомобилния терен нещо фундаментално не е в ред: провъзгласяването на една задвижваща технология за праведна не постигна друго, освен да мобилизира вече формулираните от Дън Сияопин и развити от наследниците му предпоставки за китайска индустриална хегемония. А ние бързо започнахме да губим нашата автомобилна.

Европа се оказа напълно неподготвена за последствията, чиято приливна вълна хвърли в закъсняла тревога гръбнака на европейската икономическа мощ, а мерките, ако бъдат приети, изглеждат не просто реактивни, а и крайно недостатъчни. Липсата на корпоративна и политическа култура за поемане на отговорност и признаване на грешки е обречена да задълбочи последствията, си мисля аз, но гласовете в началото на 2026-а не са единодушни. Нека опитаме да им направим един преглед, обобщавайки какво ни чака.

Изправени пред несигурна година – притиснати от слаби пазари, липса на рентабилност, нестабилни европейски емисионни регулации, натиск за преструктуриране и сливания – защитавайки се от разрастващата се китайска конкуренция, европейските автомобилни производители бързат да се електрифицират.

Въпреки реалната поднебесна заплаха, производителите ни се борят със сравним продукт, който изглежда също толкова добър (доживяхме да го кажем след 130 години безапелационна доминация), ала анализаторите виждат, че не издържа ценовия тест. Те също вярват, че китайските манифактуристи тепърва ще трябва да доказват сравнимост с вековния европейския опит в автомобилно притежание. Да, тъкмо за доверието в продукта им иде реч.

Често тук говорим, че пазарът на Европа сякаш се стабилизира, но на нива с милиони по-малко, отколкото преди Covid пандемията, а в това време китайската заплаха само се засилва. За да улесни пътя им към безумната концепция за нулеви въглеродни емисии, Европейският съюз предложи недостатъчни отстъпки на производителите си, приличащи преди всичко на първа стъпка към най-същественото искане – това за технологичен неутралитет. Комисията предложи също стимули за по-евтино европейско електрическо производство – една, според мен, мисия обективно невъзможна, – а в това време предложенията тепърва има да генерират високо напрежение по време на дебатите в Европейския парламент.

През 2025 електромобилните продажби достигнаха малко над 17% от пазара на ЕС: имайки предвид, че актуалната утопична цел е близо 80% до 2030, то през тази е необходим драстичен ръст. Казано на прост език, добре подготвените китайски електромобилисти имат основанията да очакват повече от обилна жътва.

Volkswagen водят, но китайците напредват

    С продажби от почти 3 милиона Volkswagen водиха Европа с 27,6% от пазара; със спад от 4,7% Stellantis бяха втори. Продажбите в ЕС са се увеличили с 1,8 процента до 10,8 милиона – една величина с все още почти 3 милиона по-малко от предпандемичните величини.

През 2026 г GlobalData са сред очакващите символична промяна в прeдставянето на Западна Европа, съдържаща петте най-големи пазара – Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания. Най-притеснителна обаче изглежда активността на долния пазарен край: SAIC, познати още като Shanghai Automotive Industry Corp., с продажби от 306 000, предимно на MG във Великобритания (а от началото на февруари 2026 и у нас), правят ръст от 24,9% (33.9 в ЕС) за пазарен дял от 2,3% (1,9). След тях в класацията са BYD с продажби от 188 000 (129 000), което е с ръст от 268,6% (227,8).

Наблюдавайки динамичната картина, автомобилните инвеститори има да се чудят каква част от пазара през 2026-а ще спечелят двата поднебесни колоса заедно със сънародниците си от Zhejiang Geely, Chery Automobile и Great Wall Motor. Geely, които тепърва се пробват в Европа със собствената си марка, притежават също Volvo, Polestar и Zeekr. Емблемите на Chery включват Jaecoo и Omoda, които вече предадоха първите си коли в България, част от които вече карах. Всички тези емблеми предлагат опции за автомобили с най-различна степен на електрификация: от нула (чист бензин) до 100% – всичко ток.

Европа си припомни малките коли

    Друго препятствие, което най-добрите европейци има да прескачат, са новите емисионни правила на Съюза и опитите му да си припомни, че колите можеха все пак да бъдат малки и достъпни. Европейската комисия вече сигнализира предложения за премахване на пречките пред производителите да достигнат крайния срок през 2035 г., който преди беше 100% без CO₂, а сега стана 90%, ала предварителните условия са толкова недомислено тежки, че са по силите на производители от ранга Ferrari, Lamborghini, Aston Martin, Bentley, Rolls Royce и Maybach на Mercedes. Индустрията отчаяно ще търси промяна, която да сложи край на екстремния технологичен монопол на електрическите превозни средства, позволявайки свобода на избор; Европейският парламент тепърва ще обсъжда тези предложения.

   За да разработят Twingo EV за две години, Renault се обърнаха към Китай

Цялата суматоха, разбира се, ще породи и още повече несигурност, тъй като Китай увеличава пазарния си дял с неутолим апетит, а притиснатите европейци ще търсят партньори, кандидати за сливания и съкращения на работни места.

С проблеми в Щатите печалбите в Stellantis рухнаха и компанията тепърва ще бъде подложена на натиск да консолидира и/или продава марки. Миналата година се носеха преувеличени според мен слухове, че обмислят сливане с Renault. Говореше се, че китайците от Chery искат Chrysler в САЩ. Легендарната  спортна италианска емблема Maserati е постоянен кандидат за продажба. В Европа масовите им марки – Citroen, Peugeot, Fiat, Lancia и Opel – се конкурират помежду си, споделяйки платформи; DS, Alfa Romeo и Abarth са в сектора на кандидат премиума. Освен Chrysler, в Америка имат Dodge, Ram, Jeep: как жизнеспособно се управляват над дузина марки?

И някои позитиви

    През първата половина на годината главният им изпълнителен директор Антонио Филоса планира ден на капиталовите пазари за очертаване на стратегията на възникналите преди вече седем години Stellantis.

Но има и спокойни гласове. Сред тях са Schmidt Automotive Research, които вярват, че прегретия през 2025-а китайският растеж ще остане впечатляващ, макар и на нови нива: „От втората половина на 2026 г. очакваме нивата на растеж да се върнат към по-ниските двуцифрени нива, не към трицифрените, на които бяхме свидетели в края на годината“, четем в доклад на SAR.

Управляващият директор на британската консултантска компания за автомобилна търговия на дребно ICDP, Стив Йънг заяви, че първоначалният успех на MG, BYD и Chery може да е бил впечатляващ, ала успехът им далеч не е гарантиран: „Има по-нюансирани виждания за това какво ще се случи през следващите пет години, да речем до 2030. Някои смятат, че в резултат на лошия опит от притежаването, свързан с надеждността, доставките на части или сриващите се остатъчни стойности, първоначалният успех ще избледнее. Други смятат, че утвърдените производители ще се справят успешно със скъсените цикли на разработка и нови продукти, които да са по-конкурентоспособни в ключовите области на изоставане, например електрификацията и информационните технологии“, преглеждам в блога му.

Отвръщаме на удара?

     Йънг обаче вярва, че китайските марки ще продължат своя напредък, не само в Европа, но и в Щатите дори.

Въпреки, че описват 2026-а като преходна, в Berenberg Bank смятат, че европейските производители се връщат на терена. В техен доклад чета, че за първи път от три години ръстът в печалбите може да се върне. Облекчаването на европейските регулации, допускащи по-продължителен живот на хибридите и ДВГ, би следвало да разтовари паричните потоци и маржовете на печалба; помага и разходното преструктуриране: „Въпреки че очакваме сравнително слаби световни обеми, на фона на продължаващия ценови натиск, особено в Европа, силният импулс за пускане на продукти през 2026/27 г. би трябвало да даде известна подкрепа. Анализите ни показват, че в сравнение с около 15% през последните 10 години обхванатите от нас производители подновяват средно около 25% от портфейла си през 2026/27 г.“, намирам в доклада.

И продължават: „За 2026 Volkswagen, включително Audi, и Mercedes-Benz показват силен импулс; продукти от следващо поколение, като BMW iX3 Neue Klasse и Mercedes-Benz CLA, предлагат технологични скокове, скъсявайки разликата с китайските си конкуренти на значително подобрени разходни нива.“

Това добре, но европейската автомобилна индустрия остава изправена пред ключова 2026 г.: дилърската мрежа е притисната от нарастващи разходи и спадащо търсене, производителите се борят със свръхкапацитета и китайската си конкуренция, доставчиците се стягат за поредна кризисна година, а софтуерно дефинираните превозни средства мигрират от визия към пазарна реалност.

Сблъсквайки структурна трансформация с несигурност, 2025-а задълбочи предизвикателствата, оставяйки малцина незасегнати. Сега европейските автомобилни производители са изправени пред засилващи се проблеми с капацитетната утилизация, особено в европейските заводи с високите им заплати. Доставчиците остават стегнати между свиващите се приходи и нарастващите инвестиционни изисквания в електрификация, а в това време натискът върху веригата за доставки продължава.

С преминаването на първите софтуерно дефинирани превозни средства от прототипи към производствена реалност индустриалната софтуерна трансформация навлиза в следваща критична фаза. Така, докато 2026 все още е в началото си, ето къде можем да видим всеки сектор и какви са евентуалните очаквани развития – поне доколкото ги виждам от сравнително ниската си камбанария.

   BYD Seal U - най-продаваният заряден хибрид в Европа; скоро представен и в България от Авто Юнион

Производство: свръхкапацитетът се задълбочава

    За него често става дума и очевидно ще продължаваме да го говорим – континенталните автомобилни производители ще продължат да се сблъскват с него. Съчетано с нарастващия китайски внос, слабото вътрешно търсене удължава засилилия се през 2025-а натиск върху използването на заводите. Говорим за преживяващите съкращения на смените обекти като Цуфенхаузен на Porsche и Волфсбург на VW, които продължават и през новата година.

С нарастваща загриженост индустрията следи китайската експортна стратегия. Борещи се с масивен вътрешен свръхкапацитет и въпреки съществуващите митнически бариери, китайците все повече гледат на Европа като на изпускателен клапан. Останали освободени от защитните мита за електромобили, тази година зарядните им хибриди навлизат в Европа с нарастващ темп. Европейските производители реагират с разнообразни стратегии: с програмата си за намаляване на разходите, включваща закриване на 35 000 работни места в Германия, Volkswagen видимо продължават порива към радикално намаляване на капацитета. Групата все още е с половин милион продажби под годишните си цели – еквивалент на два пълноценни завода, – което прави по-нататъшно преструктуриране повече от вероятно.

За разлика от тях Stellantis подхождат нюансирано към спирането на производство и задълбочаването на китайските партньорства: през последните месеци спиранията на производството в шест техни европейски завода се удължи до 15 дни, докато междувременно използват по-интензивно китайския партньор Leapmotor за производство на нискобюджетните модели.

Дистрибуция: агенционният модел отстъпва

    Връщайки обратно част от поетите за кратко от производителите разходи, задният ход към традиционните методи на дистрибуция ще продължи да променя дилърската икономика през цялата година. В последните месеци повечето автомобилни производители се отказаха от модела на директните продажби (в които дилърите са обикновени посредници от тяхно име), оставяйки Mercedes, Smart и Mini като основни изключения, все още следващи този подход. Добре е, че най-после го осъзнаха: оперативните предизвикателства са прекалено несвойствени и трудни за поддържане от производителите.

Промяната връща значителна част от разходите обратно към дистрибуторската мрежа. Пример: рязко увеличените през 2024-25-а разходи за персонал и недвижими активи остават постоянно при дилърите, не при производителите на крайния продукт. Изправени пред производствен натиск, те продължават да „избутват“ автомобили в складовете на търговците, което води до пропорционално нарастващи разходи за финансирането на наличности и съответния демонстрационен автомобилен парков инвентар.

В това време колебанието на потребителите продължава: вместо скъпи нови покупки, мнозина избират по-ниско позиционирани модели или вторичния пазар (както впрочем е в България – напук на целия ни ръст), удължавайки наблюдаваната през 2025 слабост в търсенето.

Верига на доставки: геополитическото напрежение остава

   Понасяйки голяма част от характерния за 2025-а натиск, автомобилните вериги за доставки навлязоха в 2026; логистиката продължава да се бори с геополитическо напрежение, непостоянните тарифни политики и технологични смущения, които в новата година не показват признаци на облекчаване.

Недостигът на традиционни чипове остава нерешен: докато процесорите от висок клас стават все по-лесно достъпни, обикновените 90-нанометрови чипове – разбирайте отварянето на стъкла, спирачните системи и други основни функционалности – продължават да не достигат. Прекъсването на доставките от Nexperia през миналата есен очерта индустриалната зависимост от малък брой производители на чипове, а ефектите ще продължат и през тази година.

Експерти прогнозират значителни производствени загуби, като очакванията са за въздействие от до 20% върху глобалното производство, което ще продължава и понастоящем, тъй като ограниченията върху чиповете се удължават.

Доставките на суровини остават уязвими откъм геополитически промени: Китай продължава да държи мощни лостове чрез ограничения за износ на галий и редкоземни елементи, които пряко засягат електромоторните магнити и влияят върху обемите и цените на световното производство.

Индустрията реагира с продължаващи усилия за локализация, отдалечавайки се от глобалните модели „just in time“ към локални буферни запаси. С изграждането от страна на производителите на регионална устойчивост ускорената през миналата година промяната при доставките ще продължи и през тази – естествено за сметка на оперативната им ефективност.

Китайско темпо: цикълът се съкращава

  Тази година терминът „китайска скорост“ набира популярност като автомобилен индустриален еталон: западните автомобилни производители опитват да се доближат до непознато темпо и ефективност, с които китайците внедряват иновации и развитие. Те съумяват да поддържат конкурентното си предимство чрез кратки цикли на разработка, позволяващи бързи моделни актуализации. Производителите на традиционни автомобили обикновено се нуждаят от около четири години, за да завършат това, което китайските компании постигат за 18 месеца; разликата в скоростта поддържа китайските модели постоянно по-актуални от европейските им конкуренти.

Ускорявайки прехвърлянето на развойната си дейност към Китай, манифактуристите от континента реагират: за разработването на новото електрическо Twingo в рамките на две години и постигането на цена от 20 000 евро Renault например използват китайски инженерен опит и доставчици. Създаван някога с идеята за подхранване на местно производство, моделът на съвместните предприятия сега поема в нови посоки: днес цели, базирани в Китай екипи за разработка и софтуер, като тези в технологичния център на Renault в Шанхай, обучават европейци в ускоряване на процесите им.

Заедно с това германски и други европейски автомобилни производители се стремят към вътрешно ускорение: прегледът на структури, организации, работни процеси и посоки на отчетност се е преобразил от еднократен проект в текущо ежедневие. През цялата година ще наблюдаваме стремежа на производителите към придобиването на по-строен и ефективен организационен вид отколкото този, с който я започнаха. Дали сме вече тези, които гонят? Да, определено да.

Доставчиците: още една година криза

    Още една трудна година за автомобилните доставчици: условията от 2025 продължават и през 2026-а и много индикатори сочат по-скоро към засилване, отколкото към облекчаване на натиска. Изправени са пред дилема: те се нуждаят от капитал, за да инвестират в електрификация и дигитализация, докато приходите продължават да се свиват поради несъответствия в продуктови портфейли, общо пазарно ограничение и китайска компонентна конкуренция.

Проучвания на McKinsey сочат, че седем от десет доставчици очакват маржове на печалба под пет процента през цялата 2026 – прагът, широко считан за минимално обезпечаващ финансирането на необходимите инвестиции. Тъкмо този натиск върху печалбата, който характеризираше и 2025 г., ще се простира върху новата година с малко признаци за облекчение.

И още: през изтеклата година се наблюдаваха широко разпространени съкращения на работни места и несъстоятелност, а наблюдателите очакват тенденциите да продължат през тази. Докато 25-те най-големи доставчици успяха все пак да постигнат леко увеличаване на маржа, според консултантската компания Berylls, индустрията очаква нарастващ брой фалити сред доставчиците от III и IV ред, тъй като капиталовите ограничения се засилват.

Deloitte описват ситуацията като несигурна и в някои случаи екзистенциално заплашителна. Към края на септември 2025 Falkensteg съобщиха 41 несъстоятелности сред германски доставчици с приходи от най-малко 10 милиона евро. Това е тенденция, възпираща инвеститори и банки, и допълнително утежняваща трудностите пред достъпа до капитал, пред които са изправени доставчиците.

Софтуерните коли: от прототип към производство

    Софтуерно дефинираните превозни средства (SDV за по-кратко) мигрират от теоретична концепция към пътна реалност. Докато последните години бяха доминирани от визии, архитектурни подходи и софтуерни пътни карти, първите модели вече достигат производство и отиват в ръцете на клиентите – една значима индустриална еволюция.

С непрекъснатото разработване на софтуер и трупането на практически потребителски опит фокусът се мести от прототипа към реалния продукт –индустрията преминава от „проекти-маяци“ към фаза на доказване за стойност, при което изпълнението е по-съществено от визията. Ключовият въпрос еволюира от „Могат ли да бъдат построени SDV?“ до „Могат ли да бъдат произвеждани надеждно и в мащаб, да се експлоатират безопасно и да бъдат успешни на пазара?“. ​​Тая промяна хвърля нови предизвикателства във фокуса на колите: управление на огромната софтуерна сложност и проблеми с интеграция, осигуряване на киберсигурност, съответствие и трансформация на цялостни производствени структури за разработка и организация на т. нар. оригинално оборудване.

Производителите изграждат вътрешна софтуерна експертиза, като едновременно партнират с технологичните компании – процес, който се ускори през 2025 и ще продължи през 2026 г. Едновременно с това те са изправени пред стрес тестове под формата на повишени изисквания за тестване и валидиране, предизвикателства при отстраняване на грешки, а и оперативните изисквания за управление на SDV като непрекъснато обновяеми продукти, а не като фиксирани хардуерни версии.

Индустриалните перспективи: къде през 2026?

    Изброените дотук секторни предизвикателства ще продължават да се движат и през 2026-а, а множество показатели ще покажат как автомобилната индустрия се адаптира към насрещния натиск. Показатели като финансовото състояние на дилърите, нивото на утилизация на европейските заводи, развитието на несъстоятелността при доставчиците, както и софтуерно дефинираните превозни средства предоставят хоризонт върху това как компаниите се справят с протичащата трансформация.

Натискът, пред който са изправени производители, дилъри, доставчици и технологични екипи, показва малки признаци на спад в обозримо бъдеще. Начинът, по който всеки сектор ще реагира на тия предизвикателства, ще определи кои ще засилят позициите си и кои ще се изправят пред допълнително преструктуриране.

България

    Страната несъмнено е в очакване на политическа промяна. Как тя ще рефлектира върху автомобилния пазар, сектора на доставчиците, огромното мнозинство сред които ориентирани към индустриално спихваща Германия, както и местната моторизация изобщо, е още много рано да се каже. Силите и векторите на въздействие са твърде много и крайно разнородни, за да подлежат на смислена прогноза; още от същото изглежда колкото правдоподобно, толкова и немислимо.

Автомобилното пазарно задоволство от 2025-а е смесено с щедри щипки чувство за неопределеност и геополитическа несигурност, подхранвани от пълната ни – вече традиционна, за мое съжаление – институционална несъстоятелност. Белязана от закъснелите поради недостиг на изцяло подлежащата на планиране и развитие IT инфраструктура данни за регистрациите през януари са само един малък щрих от дълбоката и лишена от краткосрочна надежда управленска лоботомия. Друга нейна крайно отблъскваща илюстрация е постоянно стареещия български автомобилен парк, чиято средна възраст дори не можем да измерим както трябва. Допълнена с традиционната липса на системен натиск от автомобилната общност, тя създава устойчивия климат на, както би казал един отиващ си местен политик, българското неможене. С категоричния си отказ да обърнат внимание на автомобилните проблеми в Министерство на финансите само допълват нещастната картина, а липсата на импулс и качества за цялостна концептуализация на българските автомобилни проблеми просто я рамкира.

    Докато по тия места не намерим сили, подготвени да поставят и българската автомобилна проблематика в целия й системно отблъскващ блясък, промяна не очаквам. Дори след евентуален политичеси обрат.

Европа: късният опит II

Ранен преглед на печелившите и губещите

Това, надявам се, е преувеличено, ала истината е, че и двата лагера – на електромобилистите и опонентите им, 

всеки със своите аргументи, – не пращят от оптимизъм в отношението си към ревизираната автомобилна концепция на ЕС

    

     Когато в края на януари Европейският съюз и автомобилната индустрия започнаха своя „стратегически диалог“, той вече беше закъснял: след десетилетие на догматични емисионни проповеди, изведени в ранг на сектантски директиви и екстремни политики, континентът най-после осъзна това, което по начало беше ясно: поставянето на темата с намаляването на емисиите от транспорта по толкова небалансиран начин е дълбока и фундаментална грешка.

И не просто обикновена грешка, а провал, превърнал се в смъртна заплаха за най-мощния икономически отрасъл; провал чийто предпоставки не са се променили още от времето на Дизелгейт, чийто сеизмични вълни по същество бяха предизвикани от предходния нездрав, екстремен регулаторен хиперентусиазъм – този по дизелите. Датиращото още от Средновековието европейско предразположение към институционализиране на догми ме подсеща за старата мъдрост, че за пет години се променя всичко, а за сто – нищо. Очевидната ни склонност към създаването на, както Ювал Харари ги нарича, въобразени редове ни хвърли в една автомобилна крайност, в чийто основи естествено няма нищо ново; нова беше само формата на преосмислените емисионни цели, от която най-подготвен да се възползва логично бе Китай. След като постепенно стана ясно, че продължавайки по този грешен път европейската автомобилна индустрия е изправена пред катастрофа, тя и институциите най-после се събраха, за да сглобят една логическа концепция, с която трябваше да започнат преди повече от десетилетие: бъдещето не е обречено на нито една технология, а постигането на целите за намаляване на вредните емисии от транспорта е постижимо само с прилагането на разнообразие от подходи.

Преди около 2500 години Конфуций е казал нещо умно: “С три метода можем да научим мъдростта: първи - от размисъл, който е най-благороден; втори - чрез подражание, който е най-лесен; трети - от опит, който е най-горчив.” Ние тук избрахме третия подход и се втурнахме в една авантюра, опитът от която ни докара до споменатите консултации, резултатът от които излезе на 16 декември и изпълни съкровените отраслови желания: да отмени задължението за нулеви емисии за новите автомобили от 2035 г., като вместо това ги намали с 90% спрямо 2021-а.

Ако предложението бъде одобрено, то ще означава, че около 1/4 от новите автомобили, продавани след 2035 г., все още ще имат двигател с вътрешно горене – включително дизели, двигатели с вътрешно горене, меки, пълни, plug-in хибриди и електромобили с удължен пробег, както и двигатели с вътрешно горене, работещи на водород.

Уловката е, че емисиите от тези двигатели трябва да бъдат компенсирани, до голяма степен от употребата на „зелена стомана“ и в по-малка степен през приложението на устойчиви горива.

Други мерки в новите брюкселски насоки усредняват целите за 2030 г. за период от три години, създават отделна категория (M1E) за малки електромобили с дължина под 4,2 метра, произведени в Европа, и установяват квоти за ниски и нулеви емисии за големите автомобилни паркове.

През следващите месеци Европейският парламент и Съвета много вероятно ще станат свидетели на ожесточен дебат по детайлите на плана, но ето как се оформят предварителните групи на победители и губещи преди началото му.

Печелят: европейските автомобилни производители и доставчици

    Европейските автомобилни производители предупредиха, че предизвикателствата от Китай и липсата на подкрепа за наложения от ЕС преход към батерийни електромобили са екзистенциални заплахи. Те вдигнаха заплашителната миза със загуби на стотици хиляди работни места и закъсняла вътрешна консолидация под знамето на забравения преди това технологичен неутралитет, твърдейки, че от 2035 г. правилата ще означават фактическа забрана на двигателите с вътрешно горене и принудително преминаване към скъпи, нискомаржови електрически превозни средства, чиято батерийна верига на добавената стойност в момента е доминирана от китайски и азиатски компании.

Днес няма да спра да го повтарям: със закъснение. ЕС до голяма степен най-после зае страната им: за първи път емисиите от ауспуха не са единствената опция за намаляване на общите въглеродни емисии, което означава, че отделящите CO₂ агрегати все пак ще бъдат разрешени, при условие че емисиите им подлежат на компенсиране от зелена стомана и в по-малка степен от устойчиви е-горива, биогорива и водород. Така доставчици от първо ниво, като Schaeffler, които се оказаха в невъзможност да преосноват бизнеса си, структуриран около ДВГ, могат леко да отдъхнат: ЕС изчислява, че около 25 процента от автомобилите, продадени след 2035, ще имат двигатели с вътрешно горене. Съгласно правила, благоприятстващи малките автомобили, произведени в Европа, континенталните производители в добавка получават и известна защита от Китай заедно с идеята за опростяване на регулациите за типовото одобрение на автомобили, микробуси и камиони, както и подкрепа за местна верига на добавената стойност за електромобилните батерии.

Печелят още: Германия и Италия

    Германия поведе атаката за промяна на емисионните цели, твърдейки, че вече разтърсената от китайска ценова война перла в короната й е изправена пред колапс, ако бъде принудена да премине към електрически автомобили, конкурирайки се на родна територия с по-гъвкавите и по-евтини китайски опоненти. Сега тя получава емисионно облекчение, позволяващо на Audi, BMW, Mercedes-Benz и Porsche да продължат да продават високомаржовите си автомобили с вътрешно горене, а стоманодобивът й да инвестира в нисковъглеродната „зелена“ стомана, компенсирайки емисиите след 2035-а.

Тук германската вътрешна политика изигра ключова – макар и, повтарям, закъсняла – роля: в кандидатурата си за поста канцлерът Фридрих Мерц призова за преразглеждане на регламента за нулеви емисии от 2035, а дясноцентристката Европейска народна партия, най-големият блок в Брюксел, се ръководи от друг германец – Манфред Вебер, който на победна пресконференция онзи ден заяви, че предложението на ЕС означава, че „всички двигатели са разрешени след 2035 г.“ „Можем да спечелим борбата срещу изменението на климата само ако я комбинираме с икономически разумен подход“, четем в негово отново закъсняло изявление в Politico.

Опитващата се да подкрепи своята смаляваща се автомобилна индустрия Италия се присъедини към призива за отпадане на целите за 2035-а; стимулите за малки автомобили пък биха могли да насърчат производството на Stellantis в страната; в Италия все още се произвежда само Fiat 500. Другите държави на страната на Германия и Италия са Полша, Словакия, Унгария и Чехия.

Други печеливши: Renault Group

    Бившият изпълнителен директор Лука де Мео пръв повдигна идеята за малък, достъпен „kei car за Европа“, който би могъл да увеличи потреблението на електрическите автомобили и да запълни недоизползвания заводски капацитет. Наследникът му Франсоа Провост пое щафетата, настоявайки за 10-годишна пауза в правилата за малките автомобили и предлагайки суперкредити за електромобили с дължина под 4,2 метра, удобно по-дълги от Megane E-Tech – един от най-малките компактни батерийни автомобили в Европа.

Kei car с японски размери може да не е от полза за французите, които вече инвестираха сериозно в минито Twingo и малкия Renault 5, но планът на ЕС да отпусне суперкредити за малки автомобили, произведени в Европа, ще зарадва Провост, защото 5, както и повечето други електромобили на Renault, се произвеждат във Франция, а Twingo (и версиите на Nissan и Dacia) – в Словения.

Промишленият еврокомисар Стефан Сежурне обеща да се бори за колкото е възможно повече стимули за малките автомобили, регулаторната пауза включително.

Отборът на губещите: Китай и Азия

    Европейският страх на страховете е, че изправените пред свръхкапацитет и брутална ценова война у дома китайски автомобилни манифактуристи ще залеят региона с евтини автомобили, далеч не само електрически. ЕС се опита да ограничи произведените в Китай електрически автомобили с мита, наложени в края на 2024 г., но марки като MG и BYD сръчно преминаха към plug-in хибриди, удвоявайки пазарния си дял за година.

Съгласно общия план на ЕС, стимулите за електрически и малки автомобили ще бъдат ограничени до тези, произведени в Европа с настоящото изключение на моделите от Nissan, които ще бъдат произвеждани на континента от Renault, както и електрическите автомобили Hyundai/ Kia, които ще се произвеждат в Източна Европа. BYD планират старт на производство в Унгария и Турция, но само унгарските коли ще отговарят на условията. Стимулите имат потенциала да подтикнат MG и други колебаещи се като Chery и Changan да ускорят плановете за миграция на континента.

Други губещи: парковите оператори и компаниите за коли под наем

    ЕС е определил минимални национални цели за нулеви емисии и комбиниран дял на превозни средства с нулеви и ниски емисии в автопарковете на големите предприятия – дял от до 90 процента в някои страни до 2030 и 95 процента до 2035 г. Квоти, сред чийто противници са BMW, ще привилегироват електромобилите и ще дадат на флотските клиенти по-малко възможности за избор на задвижване, отколкото на индивидуалните.

Още губещи: Франция и Испания

    Силно въвлечените във веригата на добавената електромобилна стойност Франция и Испания (Renault, Stellantis и VW Group), призоваха ЕС да се придържа към ангажиментите за 2035 г., като настояваха за стимули тип „произведено в Европа“, които биха били от полза за автомобилните им индустрии. Пак според Politico Франция се готви за борба за интересите си в предстоящия дебат в Европейския парламент и Съвета относно цялостния законопроект, а допускането на продажбата на конвенционални автомобили след 2035 изглежда е червена линия за страната, дори ако Франция получи изисквания за местно съдържание.

И още губещи: лекотоварната гама на Ford, Renault, Stellantis и VW

    С дългия си жизнен цикъл и лоялна клиентска база лекотоварните ванове са надежден източник на приходи за Ford, Renault, Stellantis и VW Group. Собствениците им не кипят от ентусиазъм да мигрират от дизел към ток, а делът им е много далеч от парковата емисионна цел. Renault и Stellantis бяха много гласовити относно нуждата от преосмисляне на лекотоварните емисии, но ЕС само отчасти склони да го направи: емисиите от вановете ще бъдат усреднени за периода 2030-32 г. в план, подобен на този понастоящем в сила за периода 2025-27-а: емисиите ще бъдат намалени с 40 вместо с 50%. Тези цели няма да престанат да означават още много работа за вършене през следващите 10 години в опит да се убедят мениджърите на автопаркове и дистрибуторите да се електрифицират.

Да не забравим още двама: Stellantis, Tesla

    В опита на новия главен изпълнителен директор Антонио Филоса да възстанови пазарния им дял в Европа Stellantis се нуждаеха от цялата възможна брюкселска подкрепа. Председателят им Джон Елкан застана зад новите правила за малките автомобили, но искаше да се прилагат за всички видове задвижване, а не само за електромобилите. Планът за суперкредити за малки електромобили, обозначени като M1E, няма да помогне на Stellantis толкова, колкото на конкурентите Renault, защото произвеждат много от своите фиатове и ситроени в Сърбия, докато пежата са локализирани в Мароко. Пакетният законопроект „не подкрепя производството на достъпни превозни средства за по-голямата част от клиентите“, заяви говорител на Stellantis.

    Американските електромобилисти от Tesla пък разчитаха за голяма част от приходите си на продажбата на въглеродни кредити, възлизащи на стотици милиони евро. Тази година те създадоха и огромен емисионен пул в ЕС, в който влязоха автомобилни тежкоатлети от категорията на Toyota, Stellantis и Ford – общо около 1/3 от всички автомобили продажби в ЕС. Облекчаването на емисионните цели ще направи тези кредити едновременно по-евтини и не толкова необходими. Освен това Tesla няма да се възползват от правилата на M1E, тъй като единственият произвеждан в Европа автомобил – средноразмерният SUV Model Y – е над лимита от 4,2 метра.

Рано е още да се каже: Великобритания

    На Албиона, както обикновено, са перпендикулярни на тенденциите: след Брекзит, британците поеха собствен път по няколко ключови автомобилни регулации. Не са наложили наказателни мита върху китайските електромобили и все още планират да забранят двигателите с вътрешно горене след 2030 г. Междувременно въведоха нов данък върху пробега на електромобилите и зарядните хибриди от 2028-а. На този етап автомобилните производители – по-конкретно Nissan, инвестиращи сериозно в завода в Съндърланд, от който се очаква новият Leaf – са заложили инвестиционните си планове върху запазването на забраната. Ако целта за 2030 г. остане в сила, Обединеното кралство може да се окаже изключение, с темпове на приемане на електрически превозни средства, които биха наподобявали тези в Норвегия през следващите пет години.

-

    И така, до голяма степен споделям оценката на ACEA, че публикуването на „автомобилния пакет“ на ЕК е първа стъпка към възприемането на по-прагматичен подход към т.нар. декарбонизация, чийто основен дефицит е липсата на решителност.

Каквото и в крайна сметка да произлезе от късния европейски опит обаче, той едва ли ще успее да върне помръкналата напоследък континентална автомобилна слава към предходния й блясък. Той също деликатно ще избегне темата за отговорността пред провала: характер и култура за подобни действия тук очевидно липсват.

    А сега остава да следим колко пъти и в каква посока ще се променя тази стратегия в следващото десетилетие.

Простият избор на Европа

Между електромобилния монопол и бъдещето на индустрията като такава

    Макар и с огромно закъснение, някои европейски политици все пак започват да подкрепят автомобилните производители, стремящи се да облекчат крайно догматизирания стремеж на Европейския съюз към монопол на електрическите превозни средства, създавайки така конфликт с разгневени „природозащитници“ (кавичките са мои, естествено), които твърдят, че отслабването на правилата ще даде конкурентно предимство на Китай – една действително голяма глупост, както след малко ще се убедим.

Самият поднебесен дракон е на поход да превземе европейския електромобилен пазар, тъй като въглеродните емисионни правила на ЕС изискват нарастване на дела им с постепенна кулминация, изразяваща се в забраната на двигателите с вътрешно горене след 2035-а. Със средно 30-тина процента по-ниски цени и по-дълъг производствен опит китайските манифактуристи имат предимство, което през септември отбеляза нов рекорд: 7,4% пазарен дял – обстоятелство, което от голям, некалкулиран риск започва не на шега да се преобразява в смъртоносен риск.

Събудени с десетилетно закъснение от хюбриса и в опит да убедят Европейската комисия да предприеме действия, през последните месеци европейските автомобилни производители засилиха лобирането срещу тези правила, а наскоро към тях се присъедини и най-голямата политическа група в Европейския парламент – съставената от национални десноцентриси като германските социалдемократи и Народната партия на Испания Европейска народна партия (ЕНП).

Групата на ЕНП най-после се сети да поиска от Европейската комисия промяна в правилата, за да позволи по-широк избор на задвижващи системи. Както неведнъж и тук съм видгал дума, без такива промени най-мощният европейски икономически отрасъл ще бъде сериозно засегнат; всъщност сериозно не звучи достатъчно брутално ясно: пред прага сме на исторически безпрецедентна заплаха, ориентация за която ни дава дори само един показател – приблизително стоте хиляди работни места, които германският автомобилен отрасъл очаква да загуби само до края на текущото десетилетие.

Йенс Гизеке, евродепутат от ЕНП и говорител по въпросите на автомобилната индустрия с поредното късно осъзнато признание: „Къщата гори – почти всяка седмица има нови съобщения за съкращения от автомобилни производители или доставчици.“ Я гледай, изненада?

Край на забраната за ДВГ

   „Имаме нужда от разум и реализъм в политиката. Бъдещето на автомобилната индустрия не е изцяло електрическо, но не е и изцяло с двигатели с вътрешно горене. Нуждаем се от комбинация от технологии и откритост към всички технологични решения. Комисията трябва да отмени забраната на двигателите с изкопаеми горива до края на годината и да позволи технологии като зарядни хибриди, удължители на пробега и устойчиви горива да продължат да имат роля след 2035 г.“, добави Гизеке. От мен е само добавката, че отклонението от правия път нямаше никаква потребност да стига до подобни крайности, а най-добре да не беше и започвало.

В Европа целевият електромобилен дял тази година е около 28% спрямо реални 14% през миналата. Прогнозите (с много пожелателен характер, мен ако питате) за 2035 г. предвиждат той да бъде около 65%, което, дори в този си оптимистичен вид е далеч под възнамеряваните 100. Според Асоциацията на европейските автомобилни производители (ACEA), която вече официално е поискала от Европейската комисия либерализиране на целите, този 35-процентен дефицит би генерирал индустриални глоби в порядък до 25 милиарда евро. На този етап изглежда, че съюзът е отворен за повече снизходителност: емисионните правила за 2025-а вече бяха променени така, че да позволят на производителите да разпределят спазването им за няколко години. Докато вБългария публикуваме имитативни проектозакони, лишени дори и от нездрав разум, решение за по-драстични мерки в точно обратната посока се чака по-късно до края на годината.

Това естествено разгневи контралобисти като базираните в Брюксел Transport and Environment, които заявиха, че всяка снизходителност би осуетила стремежа на европейските производители да конкурират Китай.

Предимство на Китай

    T&E твърдят, че индустрията настоява за вратички във въглеродното законодателство, които биха намалили наполовина продажбените цели за електромобили до 2035 г. Междувременно производителите искат в текущата регулаторна рамка да бъдат въведени над 10 изключения, отчитането на автомобилите с алтернативни горива като такива с нулеви емисии включително. „Най-после им дойде акълът“ – продължавам на ум аз.

Автомобилният директор в T&E Люсиен Матьо: „Това е позорно. Ще подкопае сигурността на инвестициите, необходима за наваксване на Европа в надпреварата за електромобили. Превръщането на най-важната автомобилна регулация на ЕС в швейцарско сирене няма да възстанови конкурентоспособността на индустрията. Това е циничен опит за демонтиране на основен стълб от климатичното законодателство на Европа. Ако Комисията отстъпи пред тези искания, тя само ще даде още по-голямо предимство на китайските производители.“

Според доста по-трезво разсъждаващият изпълнителен директор на Emissions Analytics Ник Молдън европейската индустрия отчаяно се нуждае от законодателни вратички: „Производителите харчат огромни суми, дори за да се доближат до целите за тази година. Тези различни подходи биха били значително облекчение, но и оптимален резултат за Европа. Индустрията е притисната твърде много: инвестициите спадат, веригата за доставки се свива, съкращават се работни места. Дори ако индустрията получи всичко, което иска, много щети вече са нанесени“, споделя Молдън в телефонен разговор.

Готови да я жертват

   „Зелените групи са идеологически мотивирани. Те са готови да жертват европейската индустрия, ако това означава пазарно навлизане за електромобилите. За тях целта за нулеви въглеродни емисии стои над всичко“, добавя очевидното Молдън.

ACEA и Европейската асоциация на доставчиците (CLEPA) са предупредили председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, че производителите на ЕС вече са почти напълно зависими от Китай за батериите си. Според тях целите за 2030 и 2035 г. са непостижими. Те също така признават, че делът на електромобилите ще се увеличава, но трябва да има място и за хибриди, зарядни хибриди, удължители на пробега, високоефективни двигатели с вътрешно горене, водород и декарбонизирани горива.

Главният изпълнителен директор на Mercedes Ола Калениус, който е и ротационен председател на ACEA, настоя, че планът на ЕС за въглеродния двуокис трябва да бъде облекчен, добавяйки, че европейският автомобилен пазар може да се срине, ако той бъде продължен в настоящия си вид. Големите автомобилостроителни държави като Германия, Италия, Полша, Чехия и Унгария са ярки поддръжници на промените. Заедно с Франция, Испания, Нидерландия, Швеция и Дания Renault и Tesla искат забраната да се запази.

Молдън от Emissions Analytics смята, че изходът от тази ситуация е труден за предвиждане: „Въпросът е ще подкрепят ли това, което е останало от собствената им индустрия?“

Групата на ЕНП от своя страна проявява закъсняла липса на съмнение какво трябва да се направи. Отново Гизеке: „Ако не действаме решително сега, ще загубим тази жизненоважна индустрия завинаги. Призоваваме Комисията да поправи грешката от миналия законодателен период и да работи с нас за осигуряване на бъдещето на европейската автомобилна индустрия.“

    Вместо да повтарям въпроси като този как на базата на цялата аналитична и разузнавателна информация, с която разполагат бизнеси и „управляващи“, са в състояние да проявят подобна очевидна стратегическа несъстоятелност, преминавам към публикуваните тези дни в месечния им бюлетин мисли на Майкъл Дън от бутиковите инвестиционни консултанти Dunne Insights LLC, озаглавени Великият китайски съвместен бумеранг.

Числата не ни лъжат

    Миналият месец Китай отчете износ на 666 000 автомобила. С този темп, разбивайки рекордите от миналата година, той ще изнесе близо 8 милиона превозни средства през тази. И помнете, че през 2020-а Китай изнасяше едва 1 милион коли: това е осемкратно увеличение за пет години!

Най-големият автомобилен износител в света Китай не стана случайно; те убедиха глобалните автомобилни производители – практически цялата индустрия – да направят нещо, което някога се смяташе за немислимо: да изнасят за световните пазари автомобили, произвеждани в китайски съвместни предприятия, разделяйки печалбите 50/50 с китайските си партньори. Това беше катастрофална стратегическа грешка, която ще преследва глобалната автомобилна индустрия десетилетия наред.

Как стигнахме дотук: сделката с дявола

    Когато пристигнах в Китай през 90-те години, сделката беше проста и брутална. Искате достъп до най-големия автомобилен пазар в света? Трябва да създадете 50/50 съвместно предприятие с китайска компания. Ще се откажете от половината печалба. Ще прехвърлите технологията си. Приемате или отказвате.

И всички я приеха: GM, Ford, VW, BMW, Mercedes, Toyota, Honda, Nissan, Peugeot, Citroën, Hyundai, Kia – почти всички големи производители на автомобили подписаха тези споразумения. До 2000-те години съвместните предприятия контролираха около 90% от лекия автомобилен пазар в Китай.

Критичният въпрос, който някои от нас задаваха тогава: Ще изнасят ли някога тези съвместни предприятия автомобили от Китай? През 2010-те обсъждах това с мениджъри в индустрията. Консенсусът бе ясен: абсолютно не! На една закуска в Пекин преди около десет години попитах висш мениджър на VW: „Бихте ли позволили модели, произведени в китайско съвместно предприятие, да се изнасят от Китай? Невъзможно – отвърна ми веднага. Износът от съвместното предприятие би бил самоубийствен. Никога не бихме направили това.“

Западните производители не искаха да зависят от китайски партньори за глобалното производство. Никога не биха се отказали доброволно от 50% от печалбите си извън Китай. Те биха строили заводи в Мексико, Тайланд, Източна Европа – навсякъде, но не и в Китай, за производството, предназначено за износ. Този консенсус се запази... докато не рухна.

2020: Повратната точка

    VW и други глобални производители строго избягваха износа от съвместните си предприятия в Китай за много дълго време. Това се промени през 2020. Gigafactory на Tesla в Шанхай започна производство в началото на 2020-а и преобрази китайския пазар почти за една нощ, като привлече местните купувачи към електромобили, отдалечавайки ги от модели с двигатели с вътрешно горене – основата на съвместните предприятия.

После удари COVID-19, оставяйки заводите със сериозен излишък на капацитет, точно когато пазарът рязко се насочи към електрическите автомобили. До края на 2020 г. глобалните производители бяха изправени пред празни заводи, натрупани складове и силен натиск за приходи. А тъй като Китай произвеждаше по-евтино от всеки друг, износът от съвместните предприятия престана да бъде смъртен грях. Той се превърна в паническа краткосрочна стратегия за намаляване на финансовия натиск.

Зашеметяващият мащаб на промяната

    Днес глобалните автомобилни производители изнасят рекорден брой автомобили от Китай – милиони. Ето ви една статистика, която би трябвало да тревожи всеки западен автомобилен мениджър:

• General Motors: около 312 000 автомобила, изнесени от Китай през 2024 – ръст с 65% за две години. Chevrolet и Buick се продават в Мексико, Южна Америка и Югоизточна Азия, като печалбите се делят 50/50 с китайските партньори;

• Ford: над 170 000 изнесени автомобила – ръст от 60% на годишна база; модели като Equator Sport и Mondeo, произведени в Китай;

• BMW: около 110 000 изнесени автомобила с Китай като глобален производствен център на електрическото MINI;

• Hyundai: 118 000 автомобила, изнесени само за първото полугодие на 2025 г.;

• Renault: над 100 000 Dacia Spring, изнесени от съвместното предприятие в Ухан към Европа от 2023-а.

Примерът последваха и други производители: през септември VW започна износ от завода FAW-VW в Чанчун, а Mazda разработва електромобили за износ с партньора Changan. Западните марки плащат на китайски компании да произвеждат техните автомобили, като отдават половината приходи и създават зависимост, която трудно може да бъде прекъсната.

Мексико: Канарчето във въглищната мина

    Искате да видите накъде вървят нещата? Погледнете Мексико. MG Motor, собственост на SAIC, през 2024 продаде над 60 000 коли в Мексико, превръщайки се в най-продаваната китайска марка. Но SAIC също така произвежда автомобили Chevrolet за GM и ги изнася за Мексико. SAIC взима 50% от приходите за Chevrolet; 100% от приходите на MG обаче остават в SAIC – и двете марки използват идентични платформи.

От петте най-продавани модела на Chevrolet в Мексико четири се произвеждат от съвместните предприятия в Китай. Без SAIC GM незабавно би загубил пазарния си дял в страната, но SAIC може да процъфтява със или без GM.

    Това вече не е партньорство, а зависимост. А зависимостите се превръщат в уязвимости.

Ерозия на бранда – неудобната истина

    Потребителите не са глупави. Те все по-често осъзнават, че техният Chevrolet е произведен от китайска компания в китайска фабрика. Виждат автомобили MG – със същите платформи и технологии, но с по-ниски цени. Колко време ще мине преди да се запитат: „Защо да плащам повече за западен бранд, произведен в Китай?“

Когато доверието към марката ерозира, силата се премества към китайските производители. Те скоро ще осъзнаят, че не се нуждаят от западни партньори. Защо да делят печалбата, когато могат да я задържат изцяло?

Крайната игра: марки без фабрики

    В недалечно бъдеще западните компании рискуват да се превърнат в това, от което най-много се страхуваха: доставчици на брандове и дистрибутори без собствени заводи. Китайските партньори контролират производството и владеят веригите за доставки.

Какво ще стане, когато решат, че е по-лесно да придобият западната марка изцяло? Вече го видяхме при Volvo (Geely) и MG (SAIC). Коя ще е следващата: Opel, Fiat, Maserati, Jeep?

Не става дума само за електромобили

    Историята, която ви пробутват, е че Китай печели на електромобилния пазар, а традиционните производители запазват предимството си при двигателите с вътрешно горене. Това е напълно невярно: 78% от 6,4-те милиона изнесени автомобили през 2024 г. са били с двигатели с вътрешно горене. Китай доминира и в двете направления: изнася 5 милиона бензинови автомобили годишно, като същевременно изгражда най-голямата електромобилна индустрия в света.

Това се дължи на огромния производствен излишък – резултат от години изграждане на заводи за съвместни предприятия, докато пазарът се прехвърли към електромобили. Вместо да търпят загуби, китайските производители изнасят коли на агресивни цени към Русия, Мексико, Близкия изток, Южна Америка и Югоизточна Азия. С приходите финансират развитието на електромобили, докато западните производители се борят да направят този бизнес печеливш.

Горчивата истина

   Глобалните автомобилни производители направиха избор. Изправени пред свръхкапацитет и краткосрочен натиск, те избраха удобството пред стратегията, краткосрочните резултати пред дългосрочната независимост, спестяванията пред контрола. Никой не ги принуди да изнасят от Китай. Никой не ги принуди да отстъпват 50% от чуждестранната си печалба.

Тези избори имат последствия: китайските производители вече имат производствения мащаб, технологията, ценовото предимство и все по-голямата разпознаваемост на марката, за да се конкурират навсякъде. И западните им предадоха чертежа.

Какво следва?

    Ще е много трудно глобалните производители да се измъкнат от този капан. Изграждането на нови мощности извън Китай отнема 3-5 години и изисква милиардни инвестиции. Автомобилните компании едновременно трябва да финансират прехода към електромобили, да разработват автономни технологии и да се справят с търговски войни. Затова съвместните предприятия ще продължат. Износът ще се увеличава. Зависимостите ще се задълбочават.

И един ден – след пет или десет години – ще погледнем назад и ще осъзнаем: това бе моментът, в който заради краткосрочна ефективност автомобилните компании предадоха стратегическото си предимство на Китай. Въпросът е дали някой западен производител ще остане наистина независим или всички в крайна сметка ще станат бранд мениджъри на автомобили, произведени и контролирани от китайски компании.

     На база на настоящата тенденция, единственото, което остава да наблюдаваме, е кой западен производител ще се предаде пръв.

-

     Аз само бих добавил: и кой първи ще поеме отговорност за провала.