България в ноември: един мой юбилеен песимизъм

Отново нищо ново

     Комбинация от причини, свързани най-вече с много работа (да не помислите, че ентусиазмът ми е спаднал – нищо такова няма), ме принуждават напоследък да отделям по-малко време над това мое лично автомобилно пространство. Поради това, стане ли дума за месечния пазарен преглед, все по-често хвърлям по едно око на писаното преди година. Причината е проста: изключително последователни сме в бездействената си ленивост, което прави основните характеристики на автомобилната ни екосистема завидно устойчиви. И то по, меко казано, не най-добрия начин.

Така бе и през ноември: доизконсумирането на растежа продължава – до изчерпването на остатъчния импулс в инерцията от пандемията, чиповия дефицит и предизвиканото от комбинираното им въздействие – както и това на други фактори, разбира се – отложено търсене. Големият въпрос, чийто отговор остава все толкова труден, е какво следва. Мненията на колегите ми тук са раздвоени: едни, сравнително доволни от текущите нива на търсене, нямат никакви съмнения, че предстоящата година ще бъде по-добра. Други звучат доста по-колебливо, гледайки надвисналите облаци на рецесията и слушайки пълната безпомощност на държавната администрация, която на юбилейната конференция се представи на добре познатото ниво, за което тук повтарям вече над дузина години, без да ми омръзва.

     От министъра на транспорта Георги Гвоздейков чухме идеята за въвеждане на нов данък за старите автомобили. И нищо повече. За някакви по-сложни мисловни конструкции или концепции в духа на по-далечните и по-високи моторизационни цели и дума не може да става. Нищо за евентуалното цялостно преосмисляне на обезобразената от кърпене автомобилна данъчна система. Министърът на електронното управление Александър Йоловски пък констатира, че много институции имат феодално отношение към данните, пазейки си ги ревниво за неизвестно какви цели. Звучеше като един много добронамерен откривател на топлата вода. Как смятат да преобърнат – и изобщо имат ли инструментариума да го направят – това устойчиво отношение обаче не стана съвсем ясно. За сметка на това разбрахме, че има споделена воля за въвеждането на единен дигитален регистър на превозните средства, но никой не успя да отговори на въпроса кога ще заработи ефективно. Както повелява етикетът на празник, шефът на парламентарната транспортна комисия Халил Летифов изрази най-общата готовност на подопечната му комисия да спомага за управлението на българския автомобилен парк, ала и от него не чухме как по-конкретно ще стане това и какви са законодателните им планове в условия на фундаменталната некомпетентност на членовете й.

От заместник-министърът на иновациите и растежа Мартин Гиков дойде информацията, че до 2026 г. в България трябва да има още 20 000 електромобила, но и тук не стана ясно какво мисли по темата за обновяването на останалите над 3 970 000, чиято средна възраст е толкова висока, че не можем да я измерим, но консумираме всички синдроми на заплахите за националната ни сигурност от нея. Отговорът на този въпрос беше толкова неопределено некомпетентен, че няма да го пресъздавам – от пощада към достойнството на говорившия... План за възстановяване и устойчивост, знаете – парите са от него. Еднократни. В националния ни бюджет ресурс за автомобилни политики никога не е имало; няма да има и сега.

    Сред малцинството трезви гласове бе този на депутата Александър Симидчиев, с когото имахме много полезен разговор и куп споделени мисли, но истината е, че хората с някаква дори базова представа за това какво да се прави с българската моторизация, така щото тя да се измъкне от долната си мъртва точка, са критично малко. От името на северните си колеги Вихрен Горанчев от Управителния съвет на ААП много добре представи на гости и участници Румъния – една държава, която – както ще видим само след месец – се отдалечава все повече от нас.

    Колкото и критика да сипя, при всички случаи искам да похваля и благодаря на ААП за старанието и много добрата организация, която бе сполука. Единствената ми препоръка е в следващите трийсет тези инициативи да зачестят, а отношението към управляващите, които и да са те, да бъде по-сурово, тъй като те не заслужават нищо друго, освен да бъдат държани постоянно извън зоната си на комфорт. А хората, призовани да го правят, сме ние. Други наоколо просто няма.

     Що се отнася до пазарното развитие, това е пореден ръстов месец – шестнайсети по-конкретно – и годината отива най-после към изравняване с 2019-а. Какво ни чака след това е тема, по която никой сериозно не би могъл да ви говори, а простата причина е, че факторите на въздействие върху бездруго крехкото пазарно равновесие са така разнородни, а векторите им – толкова различни, че всякаква прогноза никак не е препоръчителна, колкото и да полираш кристалната си топка.

Браншовото европейско мнозинство гледа напрегнато към новата година, докато у нас не виждам особени причини за тревога: повечето вносители ще пожънат рекордни резултати, което ще ги запаси със смелост за поне още 12 месеца.

     Нямам какво ново да кажа нито за вътрешното търсене (все така устойчиво слабо, каквито са и финансовите ни показатели), нито за топ 50, нито за делът на електромобилите.

По тия земи електрическата вяра е обречена на привилегированото малцинство, докато мнозинството ще почака, както каза г-н Гиков, да станем високотехнологична дестинация, за да произвеждаме повече добавена стойност. Уповавам се на тоя миг с най-неудържимо нетърпение.

     На фона на т.нар. „no pee zone“ в софийския градски емисионен басейн провинциалната ни трагедия с неудържимия поход на дизелите получава  свеж комичен нюанс: ефектът от въвеждането й не е труден за предсказване и той е една голяма, кръгла нула.

Каквито са и всичките ни видове администрации по темите, касаещи автомобила. Така участвах в един добре направен юбилей, който ме зареди основно с песимизъм.