KIA Stinger 3.3T GT: Живият въглен на мечтата

Дързостта си има ново име 

    Когато преди време стана дума за бъдещето пред Hyundai/Kia, ми направи впечатление, че „червената“ половина от корейската двойка си поставя цел, сходна с това, което самият аз бих направил на тяхно място: изграждането на импонираща на потреблението идентичност, която да мотивира верността му. Това в условия на ясно заявеното намерение за постепенно повишаване на средните цени на транзакциите. Няма съмнение, че подобни заявления крият рискове, като този да отблъснат бъдещите покупки на ценово ориентираните си клиенти – опасност съвсем реална, впрочем. Няма и три години по-късно и с възприятието на колите им като евтина техника с посредствени качества изглежда е приключено – дързостта навлезе в шоурума им. 

Духът на Gran Turismo 

    Ония, които ме знаят, са наясно колко ценя хубавото: без значение за какво иде реч – метене на улицата, наука, изкуство или коли – съм съюзник на добре свършената работа. Винаги. Сходна радост преживях и през 2011-а на щанда на KIA във Франкфурт. Причината: концептуалният GT. От пръв поглед му личеше, че е дръзко посегателство върху суверенитета на спортните премиум коли за дълги разстояния.

„КИЯ“ разказват, че тогава повечето хора извън компанията са гледали на GT като на нещо повече и от мечта. И наистина: откъде-накъде марка, позната с продукти на достъпния за пролетариата, масов транспорт се одързостява да посегне към висшите ценности на карането? Добре знам въглените на страстта, запалили сърцата на хората във франкфуртския им офис, а думите на главния дизайнер Грегъри Гийом само я потвърждават: „Автентичният gran turismo е кола за вдъхновено каране на дълги разстояния: нито безапелационна сила, нито остро дефинирана динамика, нито брутален стил, а изящество, комфорт и удоволствие. Stinger не е колата, с която ще пристигнеш пръв; тя е колата, с която ще пътуваш. Страстно.“

Не ще и дума, че този начин на мислене помогна на еврокорейците само за броени години да се преобразят така, че днес червените контури на овала им ограждат едно истински различно съдържание. В главата ми се въртеше словосъчетанието „драматично различно“, ала го спестих – от единия страх за неутралитета си. 

Та с дните, в които производството на евтини и лишени от душа хечбекове и SUV-та изчерпваше смисъла на живота им е приключено.

Съществена роля в това решителното репозициониране играе промяната в подхода към дизайна на колите им; промяна, предизвикана от главния дизайнер на марката Петер Шрайер, прекия му подчинен в Европа – Грегъри Гийом и подпомагана от добавената придирчивост към субективното възприятие за качество на крайния продукт.

Поемам към приключването на разтегления увод с думите, че GT-то, за което ще говорим днес, не просто удвоява залога върху тия характеристики, но с архитектурата си, ориентирана около задното предаване, то подсказва недвусмислено желанието да бъде приемано сериозно и като продукт на производител, обслужващ шофьора и карането му. 

С толкова много надежди, заложени в успеха на следващата си стъпка напред, Stigner логично се роди след дълга бременност: цели шест години от представянето на концептуалния му предшественик до премиерата на резултата в Детройт през 2017-а.

В това време KIA наеха една от звездите в BMW M GmbH, Алберт Бирман, чиято основна задача бе да води напрегнатия процес по развитието и критичните тестове из пиещата силите северна дъга на Нюрбургринг.

Спор няма: Stinger е дръзко заявление, чиято острота се подсилва още и от факта, че за първи път корейците вкарват в производство модел с ясното съзнание, че от него най-вероятно няма да се печели.  

Формите 

    Ако питате „КИЯ“ как изглежда, те ще изрецитират горе-долу следното: „От елегантно изтеглената предна решетка, през стройните му предни флангове до мощния ханш, Stinger е мускулесто уверен. Ключът към силното му присъствие са пропорциите на задното предаване: дълга предница с къс преден, удължено междуосие и дълъг заден надвес, силни рамене. Обликът и общото му визуално равновесие са предназначени да придадат на Stinger не агресия, а дух на елегантен атлетизъм.“

Позволявам си да ги допълня само с наблюдението, че навсякъде, където ни зърнеха, напетите самци-собственици на возила от благородните германски породи ни гледаха с оная безпогрешно разпознаваема завист на мъжкаря, ненадейно осъзнал, че широкият свят е обитаван от женски, по-привлекателни от неговата. И още по-лошо – принадлежащи другиму. Истинската наслада обаче идва с шока от реакцията им, когато откриват емблемата…

Иначе казано, с цялостните пропорции на четиривратото купе за трансконтинентални авантюри и оригиналната си предна и задна светлинна графика Stinger е категоричният флагман на „тигровия нос“ в гамата. С дължина от 4.83 той e по-дълъг от тевтонските еквиваленти, с които корейците се мерят, а сякаш е и по-елегантният.

Интериорът

    Хващам бика за рогата: отличната екстериорна работа, свършена по издигането на имиджа, не е прехвърлена изцяло вътре. Отварянето на шофьорската врата несъмнено разкрива оборудване, в което не липсва почти нищо. От гледна точка избора на материали и субективното възприятие за качество обаче се натъкнах на разлика в класите. 

Тя обаче не непременно е проблем, тъй като сходно оборудваните аудита и беемвета са с между 20 и 30% над спиращия някъде в подножието на 118 000 Stinger. Колегите от продуктовия мениджмънт сигурно ще ме допълнят, че жертвата на материално разточителство в името на относителната достъпност представлява приемлив компромис за мнозина. Като добавим, че едва 7-10% от продажбите се очакват в най-придирчивата Европа (останалото са Щатите и Далечният изток), логиката е ясна.

Само да не останете с впечатлението, че усилията в създаването на увлекателна кабина са отишли на вятъра: трите кръгли вентилационни дюзи в централната конзола са пряка отпратка към Mercedes-Benz, а покритието на арматурното табло придава с прилична убедителност усещането за кожа.

Вентилираните, електрически седалки са удобни, както подобава, с достатъчна странична опора; воланът се настройва също електрически, така че правилното наместване е просто и бързо. Заел веднъж ниската и дълбока позиция с поглед над таблото, откриваш, че основните елементи на управлението хармонират добре – упражнение, в което дори традиционният германски истаблишмънт понякога се губи.

Качеството на инфоразвлечението, графиката и общата сложност на навигацията из менютата в 8-инчовия дисплей (управлявана само с докосване) обаче не впечатляват. Същото и с най-високия клас аудио от Harman-Kardon: да, звукът е наситен и балансиран, но мерен по летвата на конкуренцията, не се отличава. 

Инак вътре е широко и за моя изненада – с достатъчно пространство за главите в така ниска кола. Прибавяйки напълно достатъчния багажник, мигом осъзнавам, че освен всичко друго, Stinger е пълноценен транспорт за четирима. 

Движението 

    Стартер. Под предния капак се буди надлъжният, 3.3-литров, V-образен турбо бензин, чийто 370 коня се предават на четирите водещи колела (с механичен блокиращ диференциал дори) през 8-степенен автоматик, лишен от изцяло ръчен режим.

Три дни след първото настъпване на десния педал осъзнавам, че Stinger страда от нещо, което мога да формулирам като „синдром на пренасищането“. Той се изразява във възможността да избирам измежду цели пет настройки на реактивността на газта, променливата тежест и предавателно число на волана, твърдостта на адаптивното окачване, реактивността на трансмисията и (частично) изкуствено генерирания звук на мотора. Промените в характера му обаче далеч не са така категорични, както при германците. Прекарах доста време в режим Sport, борейки се с прецизния и тежък волан, в името на винаги готовия за скок агрегат и стегнат контрол на торса.

Е и? Хм, изненада, при това приятна.

Не ти трябва дълго време, за да схванеш, че очарователната хармония между сцепление и скорост, присъщ на желязото от старата школа, е не просто търсен, а постигнат. Балансът на шасито се справя с критичната задача да маскира близо 1.9-те тона, без да те лиши от сведения за текущите взаимоотношения между колелата и асфалта. Да, по добре познатите на обитаващите тия земи серийни неравности показва известна склонност към плавателно люлеене, но то е добре владяно, каквото е положението и със страничния наклон, чиято амплитуда е много далеч под очакванията за возило в тая категория.

Спирачките от Brembo не блестят с маслено меката прецизност на част от другите емблеми, но мисълта, че накладките им не са направени от шоколад е истински облекчаваща. Това само ако планирате да шпорите Stinger, де...

А, да, „шпорите“ казах. Натиснат до пода, първият корейски GT в историята реагира с известно трансмисионно замисляне. Последващият жаден порив напред обаче е внушителен: дължи се на ниските обороти на въртящия му момент и практически липсващата „дупка“. Чевръстото оживление на стрелките и на двата уреда в таблото е съпроводено с рев, чийто тембър е обаче попресилен: няма я копринената работа на елитната германска (да не забравяме и японската) механика, съпроводена от добре премерен звук – ладът на усещанията е с октава по-висок.

Хидротрансформаторът показва склонност към сваляне на предавките, дори в частичен ръчен режим, което обуславя високия (прехвърлих 15) разход на гориво. Дължи се на липсата на класически ръчен; така електрониката е свободна да решава от мое име, че искам да сваля предавка, дори когато не съм го и помислял.

Не желая да пълня главите ви с повече баласт, затова ще пробвам да го синтезирам така:

Ако се надявате Stinger да ви дари с добродетелите на ориентирания към задното предаване седан, няма да останете разочаровани. В него има от всичко, придаващо смисъл на карането – и сцепление, и точен волан, и чувство за естествен баланс, и стръв в завоите. Нито едно от всички не е доставено с блясък, ала колата е намерила raison d'être в чистия си и безапелационно заявен спортен манталитет.

Да обобщим

    Самото поставяне на Stinger върху конвейера е действие, за което KIA заслужават аплодисменти. Това е не обикновен инструмент за градене на брандов имидж, а истински похвален опит в жанра на класически конфигурирания, средноразмерен спортен седан.

Този факт съвсем не го прави лишен от компромиси (качеството на интериора и мисловните процеси в скоростната кутия, например), ала Stinger е ясно изявление за предстоящото след него и трябва да бъде приеман напълно сериозно. 

И как иначе, когато в душата на тая амбициозна кола гори вечно живият въглен на мечтата по карането… 

Колкото много говорих, толкова и пропуснах. Ще наваксате в сайта им.

Някога: Hyundai Tucson 1.6T-GDI 48V 7DCT 4WD

Формата и съдържанието най-после хармонират

   Снимки: Hyundai Motor Company

От адска я преобразихме в страшна – въведение

    Останало е някъде в главата ми от автомобилните списания, които някога попивах до кора:

Пресконференция при европейското представяне на второ поколение Kia Rio. В хармоничен и допълващ се двуглас шефовете на двете марки обявяват общата амбиция Hyundai/Kia да станат един от петте най-големи автомобилни производители в света. Чета това, а в еврофилския ми мозък вече бълбукат подигравателни мехурчета; едно от заглавията дори ми е останало в главата: „Името й е Rio и е боклук“. Някога бе лесно да им се надсмееш…

   Tucson не просто води гамата на Hyundai в България без напрежение, но разширява
маржовия хоризонт на дилърската мрежа

Седемнайсет години по-късно двете марки нямат нищо общо със стария си облик. И нe е само защото създадоха коли за каране като Hyundai i30N или Kia Stinger, нито пък само заради представянето на Hyundai в Световния рали шампионат.

Както обикновено, истинската работа свърши доброто старо продуктово развитие, създаващо все по-добри и по-добри превозни средства от обикновената им ежедневна гама. Помогна му правилната идентификация на растящите сегменти и насищането им не просто с агресивно позиционирани коли, а с реално качество и съдържание. Струва ми се, че с друго подобно преобразяване могат да се похвалят само в Skoda.

45 години след първия износ на шест хечбека Pony за Еквадор Hyundai Motor Group са не просто четвъртият по големина световен автомобилен производител, но и най-малко пострадалият от пандемията в голямата десетка. Или както казват вътрешните хора: „От адска я преобразихме в страшна марка“. Каквото и да мислите за тях, Hyundai сполучиха и в двете.

Чувствената спортност

    И така, Tucson е от последно поколение модели на „Хюндай“: по всички визуални и съдържателни стандарти пред погледа ми е модел, по-впечатляващ от предшественика. 

С ръка на сърцето си признавам, че тежката черна пластмаса най-меко казано не съумя да ме спечели за първото му поколение. После дойде ix35, изтъргувал липсата на чар за пълни шепи странност. Чак от трети опит моделът от 2015-а започна да оставя отпечатък в паметта ми, най-вече с вътрешно и външно европеизиран стил – обстоятелство което помогна на корейците не просто да прекрачат прага на съдържателната убедителност, а и на визуалната увереност.

В свят, в който сякаш всяка седмица излиза нов средноразмерен кросоувър или SUV, впечатляващата външност на Tucson няма начин да му навреди. Смело навиреният нос може и да не е по вкуса на всички, но без увъртане признавам, че това е от случаите, в които визуалната дързост е ловко преценена. Това е ядката на успешния дизайн: не толкова странен, че преднамерено да ви отблъсне, ала достатъчно и характерно привлекателен, за да накара непознати да го пожелаят.

Разположен между компактния Kona и пълноразмерния Santa Fe, той е и малко по-голям от модела, който наследява (4,50/1,87/1,65), но остава все така компактен, за да запази лесната си за паркиране маневреност.

Вече добре адаптираните към континента корейци наричат дизайнерския си език с малко противоречивото понятие „Чувствена спортност“: очевидно е, че автомобилът с най-висок процент електрификация на задвижването в сегмента си (два конвенционални 1.6-литрови агрегата с три различно акцентирани нива на хибридизация, 4 трансмисии, предно и двойно предаване) трябва да предложи подобаващо амбициозна външност. Дизайнерите формулират задачата така: „Мисията на чувствената спортност е в повишаването на емоционалните качества на автомобилния дизайн. Искаме клиентите ни да се трогнат. С изцяло новия Tucson ние представяме еволюцията и изявлението за неудържимото движение напред на Hyundai. Усъвършенстваният, експериментален дизайн на Tucson е верен на пионерския си дух, вдигайки летвата в най-конкурентния индустриален сегмент.“

Като изключим твърдението за пионерския дух, който през 2004-а някак ми се губеше, думите на вицепрезидента по дизайна Санг Юп Ли изглеждат защитени: геометричните алгоритми на дигитализираната „параметрична динамика“ налагат видими в своята повтаряемост шаблони, които те наричат „параметрични бижута“, придаващи му, вярват те, прогресивен вид.

Съгласен съм, припявам аз, особено когато стане дума за най-забележимото им проявление в предната решетка, където скритите „параметрични“ светлини правят най-силно впечатление. Благодарение на интересната си полуогледална технология, тъмният на глед хром на предната решетка се преобразува в два симетрични грозда светещи бижуподобни форми, структуриращи акцента на стегнатия геометризиран анфас. Демонстрацията на визуално самочувствие приключва с просветено изглеждащата тънка диодна лента в петата врата и съпътстващите я светлинни групи с детайлите, подобни на крила и как познахте – също параметрични.

Въпреки известната профилна аналогия с Toyota RAV4, Tucson е автентична индивидуалност, при това предизвикателна по един приятно непознат досега от „Хюндай“ начин, който двуцветната синьо-черна външна комбинация с хромирани акценти и отличително скулптирани странични равнини, линии и обеми само задълбочава. Скосените напред колесни арки в моя случай са плътно запълнени от стандартните за най-високото ниво на оборудване 19-цолови двуцветни колела с размер 235/50.

Първото от няколко добри в неща в интериора на четвъртия Tucson е, че той е проектиран с усет за хармония на впечатленията: две алуминиеви успоредни линии разделят пространството на два „етажа“, преливайки от единия ред врати през таблото към другия. Предизвикателно прекъснати от футуристично изглеждаща централна конзола, те елегантно съчетават и вентилационните отвори.

Дисплеите са два: 10,25-инчовия инструментален блок прилича на подпрян зад волана голям смартфон, но в един свят, в който нестандартните и сложни графики са обзели умовете и сърцата на производителите, Hyundai се придържат към разумния графичен избор на двойка кръгли уреди с ред предупреждения, излизащи на единия, когато е необходимо. Страхотна идея: при изпреварване и престрояване оборотомерът се превръща в дисплей на камерата за обзор на мъртвия ъгъл.

Центърът е доминиран от втори дисплей с идентични размери и три етажа бутони (физически за вентилацията – слава богу), в чиято архитектура е инвестирана мисъл: колкото по-високо и близо до линията на погледа на каращия са разположени, толкова по-малко механични и по-чувствителни на допир стават те. Макар и много, истинските физически бутони – очевидно най-лесният и интуитивен метод за управление на нещо в трудно видими места – остават предпочитан избор: добре е да им го запишем в графата с плюсове за поука на настояващите да погребват всичко под сложни и дълбоки менюта.

Интерфейсът за общуване с колата все пак е вкаран зад чувствителен на допир дисплей и въпреки богатата си функционалност, е с чиста графика и праволинейна по днешните стандарти функционалност. Ако все пак всичко това ви дойде в повече, има опростена безжична свързаност с Apple CarPlay/Android Auto и телематика на Bluelink^®.

За сметка на това между седалките е гладко и рамкирано със същия черен лак от вратите: трансмисията се управлява с бутони, което предполага да ги гледаш; скоростен лост определено би бил по-добро решение, но и тук дизайнерите неизбежно дават жертви пред олтара на духа на времето.

Решенията са несъмнено интересни, предизвикващи да ги изследваш, и точно заради това предразполагат към нестандартни материали, тъкани, текстури и контрастни цветови комбинации – черното ми дойде някак банално. За сметка на това с контрастното си 4-спицово решение воланът настойчиво напомня Audi.

Седалките отпред са широки и удобни, макар и не така дълбоки (и колата с този двигател не ги предполага, признавам); „Хюндай“ обаче са уцелили позицията на сядане почти право в десетката. Отзад е също така удобно и приветливо за двама, а обстоятелството, че мога да дишам свободно, сядайки зад себе си е много добре дошло. Седалката не просто се сгъва и дели 40/20/40, а има и различни степени на наклон – удобно, ако някой е решил да дремне.

Зад всичко това е разположен 620-литров багажник с широка врата и видимо надеждни на надраскване пластмаси, който в моя случай имаше нужда от малко допълнителна организация за укрепване и фиксиране – функционалност, по която си падам.

В движение

   Под предния капак намерих 4-цилиндров, 1.6-литров, 48-волтов микрохибриден бензин със система за постоянно променливо управление на клапаните, регулираща продължителността на отварянето им в зависимост от пътните условия и поведението на задкормилното устройство. 180-те му коня и 265 нютона въртящ момент, появяващи се чак на 5 500 оборота не звучат като атлетични предпоставки: каран кротко агрегатът е безспорно тих, но побутнат в „спортен“ режим – когато трансмисията се опитва да го държи под малко изкуствено напрежение – звучи някак бездушно. Да, 7-спенният автоматик с два съединителя и режим на автоматично изключване от скорост по инерция е сръчен и гладък в повечето случаи, но истината е, че спортното каране не е стихията на тази кола; ако искате нещо повече, посетете горната част на ценовата листа, обитавана от революционно настроената N версия; днес обаче общуваме с колесна техника за цивилна употреба. Въпреки че скоростната кутия има вродена склонност към забавено понижаване при изпреварване, въртящият момент, доставен от електромотора, помага при маскирането на всяко ускоряващо затихване. Добрата новина е, че с тегло от малко под тон и шестстотин Tucson е относително лек и дефицитът на мощност не личи досадно – разбира се докато не го изкараш от зоната му на комфорт (до 100 за 9 секунди), – а еластичността между 60 и 100 от 4.8 сек е все пак поносима – обстоятелство, дължащо се отчасти и на меката му хибридна същност. 

МНЗ предупреждава: мощният регулаторен натиск към емисионна ефективност ражда и ще ражда все повече транспорт, лишен от жило (и пълен до горе с полуавтономни подпомагащи системи, част от които, честно казано, пречат повече, отколкото помагат) – такава е повелята на днешния ден. Изборът е прост: в името на въглеродната си праведност техниката днес е все по-далеч от доброто старо щастие от карането; или я приемайте безропотно (за препоръчване, ако ви се живее охолно, продължително и безинтересно), или обличайте жълтите жилетки, грабвайте таблети, вили и мотики, и право към Брюксел (ако ще влизате в историята с краткото, но авантюристично житие на фосилен мъченик).

Приятната новина е, че зад качествата на шасито прозира нарастващото влияние на бившия шеф на „Отдел М“ в BMW Алберт Бирман: това е първият им SUV с активно окачване, макар и само в два режима. Казано накратко, то разширява коридора на постижимото в движение с Tucson: усеща се като добре премерен компромис, способен както да се справя със серийни неравности и гребени върху суровия битум по демонстрационните участъци на доскоро щедрата в аванс Пътна агенция, така и да контролира масата си в завой, когато стъпите на някоя от изпъстрените със завои по-гладки (и много по-редки) отсечки.

Воланът е точен, настроен леко, без претенции за чувствителност и атлетизъм. Съпротивлението му се изгражда предсказуемо, докато го навивате в завой, а шасито допуска елегантен контрол през кривите. Да, Tucson е лишен от изкуствено добавеното чувство за тежест, с което често се изгражда виртуална спортна аура у доста от сестринските му модели. Иначе казано, добрата управляемост уверява в способността на Tucson да завива – компетентен и стабилен, с прилично сцепление и прехвърляне на масите с контрол, който не тревожи.

Поведението по вертикала сякаш е малко по-строго от сегментните стандарти, което би могло да доведе до леко блъскане на големите му колела из по-бруталните отсечки, докато чисто механичното сцепление е предостатъчно за мнозинството пътни ситуации и бъдещи потребители; трябва да ясно обаче, че не са налага да стигате далеч, за да се подсетите, че недозавиването е ефективен метод за превенция на всички спортни пътни увлечения.

Да обобщим: в този си вид – макар и използваемо отзивчив и динамично надежден – той не е машина за вълнение на амбициозните шофьори. Това съвсем не означава, че Tucson е неприятен за водене по предизвикателно извит асфалт, но сигурната, стабилна и разумна лекота е много по-високо в списъка му с приоритети от пряката ангажираност с шофирането. Имайки предвид преобладаващото съдържание в дневника със задачите на автомобили като този, характерът му е тъкмо такъв, какъвто трябва, а в изграждането му системите за стабилност участват активно, без да досаждат по границите на сцеплението – една съвсем уместна рецептура за преглъщането на големи разстояния.

От ключова важност по правило за тях е и качеството на аудиосистемата от Krell с активно шумопотискане, базирана на 448-ватов, 7.1-канален усилвател и 8 говорителя, включващи 20-сантиметров супербас. Настоящето на Krell без основателя им Дан Д’Агостино вече поддържа известна дистанция от надменното им аудиофилско месианство, но то съвсем не означава, че възпроизвеждаща FLAC-ове до 24/192 бордова електроника не е способна да зарадва ухото на слушащия. Точно както е в Estonia от „With Friends from the Orchestra“ на Marillion: лишена от традиционния си размах, музиката им, акомпанирана от струнен квартет, флейта и валдхорна, е олицетворение на старата истина, че по-малкото е повече. Вместо свеждане на познатите многопластови електрически хармонии до акустична реинтерпретация, те са обогатени и развити в присъствието й. Това е задължителен албум в иконостаса на прогресив фена-ценител, пресъздаден нюансирано и без да мачка подобаващо с мащаб от бордовия Krell.

Някога – вместо епилог

    Пристигането на четвърто поколение Tucson изглежда важен крайпътен камък в историята на Hyundai; смелият му, непримирим и елегантен екстериор е ярко отклонение от наследството на приятните за гледане, но кротки предшественици.

   Сходна е и сегментната картина, в която е заел подножието на топ петицата, без
при това продажбите му да са самоцел

Междувременно типичният за тях функционално стабилен подход към интериора е развит със засилен фокус към материалното изобилие и формата. Ако тази кола е някакъв ориентир, то по всичко в нея личи, че маршрутът нагоре, по който поеха преди повече от десетилетие, ги е отвел до търсената нова равновесна точка.

Но да беше само формата: под капака си Tucson е обогатен с щедро нюансирана хибридизация, позволяваща му едновременно да бъде пестелив (разходът от 11,5 в моя случай не беше дългосрочен, за да е показателен), ако е приоритет, а също зрял на возене и с баланс на управлението си, който изглежда уместно и по родната ни вехта пътна мрежа. Пространството му вътре пък е на количественото и качественото ниво на естествените конкуренти.

Разбира се, той не е идеален: външният вид може да дойде предизвикателен за някои; ако се абстрахираме от версията N-Line, шофьорският ангажимент изглежда е извън менюто. Ала теглим ли чертата неизбежно ще осмислим, че това са все дребнави мрънкания върху солидния фон на един фундаментално смислен и съдържателен фамилен многоцелеви транспорт.

–

    Някога амбициозното стандартно оборудване, агресивната цена и чугунена гаранция бяха сред основните причини да избереш Hyundai Tucson пред европейските му конкуренти. Това бе някога. Днес мотивацията за избора е вече друга – формата и съдържанието най-после хармонират.

Останалото, както винаги, е в сайта им.

Въпросът, който не задават: KIA XCeed

На ход са автомобилните археолози 

Що е то? 

    Погледне ли човек динамиката на сегментите в Европа, ще му се завие свят от размаха на потребителската лудост по това, което едни наричат SUV, други CUV, трети – кросоувъри. Какъвто и етикет да им сложим – а те са много, защото в маркетинга на производителите трябва да защитават структурни разходи с нова и нова терминология – все иде реч за по-високото, двуобемно отклонение от историческите сегментни норми. Работата с тази тенденция стана толкова дебела, че понастоящем над 35% от всичко на 4 колела, продавано в Европа, е от тая порода. Нещо повече: тя е превзела половината от сегментите на малките и компактни коли, което ще рече, че срещу кросоувър пандемията на тоя етап ваксина не съществува. Тъкмо напротив – заразата неудържимо се разпространява.

„И как при това положение би постъпил амбициозният еврокореец?“ – питате. „Сътворявайки нови ниши и ниши в нишите, запълвайки ги с продукт“ – отговарям. Отговорът на въпроса обаче не е нито така прост, нито толкоз очевиден, колкото изглежда по начало. По същество, и както името подсказва, това трябва да е пораснал на размери Ceed. „Хм, кандидат-кросоувър?“ – не мирясвате вие. „Да, ама не съвсем – отговарям аз, – защото височината и просветът му са се вдигнали с 4-5 сантиметра, но междуосието е същото.“ Работата е там, че Kia вече си имат пълноценните Sportage и Sorento, така че по-скоро става дума за нещо в духа на Stonic и Niro. Ама пак не съвсем, защото неутолимият, макар и позатихнал напоследък, глад на публиката и съпровождащото я въображение раждат въпросните продуктови ниши и подниши.

Дотук добре: с „купеизирания“ си покривен контур XCeed внушава повече дизайнерска сполука от трудно напипаната дефиниция в първия Mercedes-Benz GLA, но нещо взех да се оплитам и на помощ от Франкфурт дойде шефът на европейския дизайнерски център Грегъри Гийом: „Когато стигнахме до създаването на новата Ceed гама, не бяхме се подготвили с кросоувър. С работата по дизайна на други модели в гамата обаче си дадохме сметка, че форма с такъв дух би могла да улови спортната емоция на ProCeed, предлагайки и нещо ново. Градският кросоувър изглеждаше като добро въплъщение на тези ценности.“

И докато си казвам, че човек винаги се радва, когато на помощ му се притече класната, констатирам, че за разлика от колегите в Daimler, Kia са съумели да придадат на XCeed дъх на SUV, без да го развалят. Казано по друг начин, при положение, че доста от чавките на сегментното търсене са били в правилните кутийки, би било грехота дизайнерите да оставят идеята да загине на чертожната маса. А има и друго: не трябва да забравяме, че Kia са все още утвърждаваща се сила в Европа и чувствителността им към специфичното регионално търсене е елемент от задължителна програма. 

XCeed 

    Черната пластмасова обшивка долу и ниските покривни релси сякаш играят главната роля: това определено е член на семейство Ceed, но някак по-остър и сърдит – споделил е само предните врати. Външният вид обаче подсказва и друго: двуцветните 18-цолови колела и нископрофилните им гуми определят мястото на тая техника да бъде върху пътя, не вън от него; същото и с абсолютно доминиращото предно предаване. От моделния портфейл на мен се падна дългата клечка: бензиновият 1.6T-GDI с 204 коня и 7-степенен автоматик с два съединителя.

Въпреки, че делят общата платформа К2, XCeed е с осем сантиметра и половина по-дълъг от Ceed и не на шега успява да създаде автентичното впечатление за повече визуална свежест. Както е присъщо на този тип коли, в окачването (тампони и пружини) са настъпили промени, ориентирани към повече комфорт и мекота; увеличено е и подпомагащото усилие на волана. 

И друг път е ставало дума, че за 15 години Kia преобразиха дизайнерската си култура от определено глух визуален конформизъм към външност, способна да привлича завистливите погледи и на по-утвърдената европейска конкуренция. Не съм в състояние да потвърдя същото за интериора, но при все това подобрението във възприятието за качеството му е радващ факт. 

Дори в присъствието на част от ярко оцветените вложки в най-високото ниво на оборудване, това е интериор, който премира здравата и невредима ергономия пред съблазните на разкоша. Придържайки се стриктно към сценария на семейната кола, дискретно ориентираното към шофьора пространство отпред е щедро и с добър потенциал за съхранение, поднесен в разнообразие от пластмаса, част от която е и мека на допир. Пространството отзад е напълно приемливо с тоя коментар, че по-високите глави ще усетят близостта с тавана, с която обаче няма да имат грижи; подът за сметка на това е почти напълно равен. Пространството в багажника зад тях предлага простор на две нива с широк отвор за достъп. 

Описано по този начин, всичко продължава да звучи все така като Ceed, въпреки че XCeed поднася опцията за 12.3-инчов TFT инструментален панел, чийто принос във вдигането на нивото вътре е безспорен. Инфоразвлечението е ориентирано около чувствителен на допир (и придружаващите го отпечатъци от пръсти) 10,25-инчов дисплей и независимо от визуалните новости и подобрената им графика, е моментално разпознаваем за традиционните си потребители. Неизбежното разсейване от пътешествието в менютата е факт, както е и факт, че интерфейсът за общуване с колата е от по-интуитивните и лесни за окото. И въпреки, че свикването с него по правило отнема известно време, работата му е гладка и безпроблемна – обстоятелство, което в днешни дни постепенно придоби значение от нов порядък. 

И още нещо преди да сме тръгнали: без да трупа опашка от ентусиасти по карането, шофьорската седалка е с напълно достатъчни настройки и доволно дълга долна част, но, без сърцето му да се разнежи от вентилацията й, мрънкалото в мен се обади за повече странична опора. „Млък, лакомийо – скастрих го веднага – не сме в купе!“ 

Да вървим 

    Макар и най-силният в гамата, 1.6-литровият T-GDI акцентира повече на добрите маниери и гладкостта, отколкото върху доминацията на внушителната сила. Когато не издевателствате върху него, моторът впечатлява със сдържаността си, дърпайки возилото от ниски обороти със здрава ръка и едва доловимо мърморене. 265-те му нютона са полезно разпределени в ниския и среден диапазон и обезпечават плавен и умел напредък с отзивчива реакция на газта и постоянно състояние на готовност. 

Той обаче има и ограничения: без изобщо да е бавен (до 100 ускорява за 7.5), някак не се радва от разтягането до червено, характерна за част от агрегатите на конкуренцията. Осмелете се да го подгоните натам и постепенно ще изчерпа ентусиазъм; това не пречи на трансмисията с два съединителя да се опълчи срещу качването на предавка и оставя оборотомера да подмине петата отметка, за да го направи. Усещането за умерен дефицит на ентусиазъм под напрежение четирицилиндровият агрегат акомпанира с едно особено носово бръмчене, което е далеч от мехлема за ухото – клапи в изпускателната система или синтензиран спортен звук тук няма.

Скоростната кутия също допринася в специфичното усещане за колебливост: настъпете еднократно десния педал до пода и тя ще свали сравнително бързо; нерядко при по-комплексни обстоятелства обаче изпитва нужда да опита измежду няколко предавки, преди да избере и допусне по-сериозно ускорение.

И двете подсказват очевидното: въпреки достатъчната си теоретична сила, XCeed все пак не е кола за амбициозно каране; това е и причината, поради която въпросните особености ще останат извън радара на болшинството от бъдещите й собственици.

С вдигнатия му просвет и по-енергичната осанка на кросоувър, очакванията за изразителна атлетика от беговите дисциплини тук логично няма да са така подчертани, колкото да кажем в Proceed. И въпреки, че не е така ангажиращ и бърз в реакциите, както братовчед си, той оставя утоляващото чувство за автентична живост на характера, което мигом го поставя в изгодната позиция на надежден, макар и не непременно спортен, фамилен избор.

Със своите два и половина оборота от до средно директният волан прави предницата отзивчива към лишено от нервност завиване. Да, чувството за тежест е малко неестествено и не замества убедително реалния пътен контакт, но последователността му придава на воденето точна увереност; да, ще усетите известно вибрационно просмукване по неравностите из демонстрационните завои на Пътната агенция у нас, но нищо обезпокоително.

Същото и със сцеплението на 18-цоловите гуми 235/45, предоставящи доволно здрава захапка, макар че не се налага да сте екстремен ентусиаст, за да изпитате предела й. Стигне ли се дотам, тигровият нос на XCeed започва нежно да недозавива, а вдигането на крак от газта в повечето случаи стига за бързата му корекция. Общият контрол също е добър, макар и не с подобаващата внимателност на хечбек. Порейки вълните по по-изтеглени бързи завои, той е гладък и стабилен, запазвайки присъствие на духа; страничното пренасяне на тегло при по-бързи промени в посоката не става с така желаната идеална линейна подреденост, на която се надявате, ала и остава далеч от загубата на самообладание. Въпросните си впечатления пишещият придоби с цената на разход в порядък 9,5 – 10/100. 

Kia видимо се целят в репутацията на емблема с живост, надвишаваща средното в сегмента. И въпреки, че все още не е VW Golf или Ford Focus, в движението с XCeed има добър баланс и прецизна спретнатост – карането му е интуитивна изненада. И разбира се, че наклонът му завой е по-изразителен от този на по-ниско приклекналия хечбек, но с толерантността си към сцепление задницата се държи особено добре под натиска на бързите завои. Изглежда също, че заради по-високия център на тежестта системите за стабилност са приучени към по-ранна намеса: стратегията е разбираема, но поне в моя случай бе излишна.

Допълнителната настройка на окачването изглежда умно направена и на скорост амортисьорите работят добре, макар и с цената на малко просмукан шум от окачването, за изглаждане на най-острите битумни неравности. Купето пък звучи грамотно изолирано, макар че това вероятно има повече връзка със сдържания характер на мотора, отколкото с имунитета срещу път и вятър, особено при високо магистрално темпо.

Въпреки тези предпоставки и претенциозното си име, аудиото от JBL Premium върши повече работа за подобрение на компресираните MP3-ки, отколкото за радост от добрите FLAC-ове, така че днес ще оставим 320-ватовата 7.1-канална система на мира. 

Въпросът – вместо епилог 

    По начин сходен с братята от серията Ceed, XCeed излъчва смел сигнал за намеренията на Kia да бъде възприета като ведър бранд на север от екватора на масовите си побратими.

В много отношения този ориентиран към по-показното, ала с умерени възможности потребление корейски многоцелеви продукт изпълнява заданието: с предница на Stinger и остри гънки, особено в по-ярките си цветове, той видимо върти главите по тротоара. Много добре е оборудван, дизайнът и качеството на интериора му само са се повишили: макар и да й предстои още път, трудно е да не симпатизираш на амбициозната решителност на някога скромната емблема.

Да, от гъвкавостта на 204-те му коня и съобразителността на автоматика им определено може да се иска още, както и от еластичността на амортисьорите при ниски скорости върху представителния ни вътрешноквартален „асфалт“ (поради липсата на любезен синоним за тленните останки от градската инфраструктура на миналото), както и от общата ангажираност с карането впрочем.

–

    Последната дума по така и незададения въпрос остана ли под слънцето достатъчно място за добре изглеждащо компактно, четириврато купе на висока платформа обаче ще имат автомобилните археолози: след 5-6 поколения от тях ретроспективно ще научим какъв е бил и изходът от глобалната кросоувър пандемия.

Останалото ще наваксате в сайта им.