Еуфория в чекмедже: България до юни

Да ни се чуди човек какво още чакаме

    Не знам как е с вашето субективно усещане за време, но тази година моето изглежда доста ускорено. Толкова ускорено, че докато данните за първото европолугодие на 2021 все още се пекат, ще имаме възможност да надникнем в себе си и как по-конкретно изглежда ретроспективната картина на така нареченото възстановяване на автомобилния ни български пазар шест месеца след началото на годината.

    От пръв поглед темпът на растеж на първичното ни потребление най-после настига вторичното: очевидно натрупаното отложено търсене и либерализираният достъп до дилърската мрежа вършат добрата си работа за наваксване в числата, но тази година има нови външни фактори, като кризата във веригата на доставките, която държи в постоянно напрежение производители, дистрибуция и потребление, както и динамиката в цените на употребяваните автомобили, гонещи безпрецедентни висоти. Под „употребявани“ тук естествено разбираме автомобили на възраст до 10 години, в състояние, годно за движение според техническите стандарти на самите производители, а не сивия внос на изкупувания на тон изваден от движение скрап, живеещ задгробния си живот в България.  

Ние естествено отразяваме европейските пазарни процеси, които, за разлика от забележителната американска сила, демонстрират подобряване, от което обаче ти е някак трудно се вдъхновиш.

Проста илюстрация на казаното е паралелът с 2019, от която все още изоставаме с над четвърт, а сближаването на месечните юнски показатели се дължи и на разликата в броя на работните дни, които тази година са с два повече от 2019-а; пренастроим ли числата, изравнявайки ги, процентната разликата ще нарасте почти тройно. Сходен тренд личи и в реекспорта (в регистрираната му версия), който в последното десетилетие бе важен инструмент за дискретна подкрепа от страна на производителите към жизнеспособността на дистрибуторската мрежа. България може да е малък пазар, но поддържането на присъствието в него винаги излиза по-евтино от завръщане след евентуалното му необмислено напускане. Тази година обаче процентът на регистрирания реекспорт е спаднал с изпреварващ темп, което е очевидна илюстрация за обстоятелството, че толерантността на производителите към всеки процент загубен марж е исторически изчерпана и пазарните ни участници ще се изправят пред реалностите на действителния ни вътрешен мащаб. Който по всички показатели е в рамките на статистическите европейски грешки и с наближаването на изборния ден въпросът къде е бъдещето на българската моторизация става все по-критично актуален. 

Каквото и да се окаже то, на следващото правителство (редовно, иска ми се) ще се наложи да се сблъска челно с темите на местната автомобилна проблематика, а аз пък много се надявам предстоящите неизбежни решения да бъдат вземани с поглед към (и дори отвъд) хоризонта, а не с нос, забит в краката. За стратегия иде реч – правилно ме разбрахте. Такава, каквато досега не сме имали: с трайност две поколения и с добре осмислено и адаптирано към националните ни особености съдържание, към което сме в състояние методично да се придържаме. Очевидно ще се наложи да усвояваме умения, каквито досега не сме демонстрирали, но не знам някой някога да е твърдял, че различен резултат подлежи на постигане с едно и също поведение. Българската автомобилна катастрофа е толкова тежка, че не остана никакво място за широко затворените ни очи пред последствията от нея. Basta – звучи чудесно и на италиански, да?

Червеното може и да изглежда като все по-голяма рядкост в показателите на вносителите, но ръстовите им нюанси отразяват една картина, в която има всичко друго, не и еуфория – тази година най-добре да я зарежем в чекмеджето. После ще видим.

Същото важи за вътрешното търсене, което при тези ни фундаментални показатели няма как да бъде друго освен слабо; слабо до степен, в която за бъдещите бонуси за насърчаването му ще са необходими по-високи прагове дори от тези в Румъния – само да се одързостим и да ги пожелаем, защото обосновката им не е проблем.  

В този порядък не бива да се изненадваме, че по отношение регистрациите на нови автомобили на 1000 души изоставането ни дори от дунавските съседи се е ускорило: ако българският показател от 5,1 през 2019 е спаднал до 3,2 (-37,25%), то румънският спад е от 8,3 на 6,5 (-21,68%) и така за една година разликата със съседите се е отворила толкова, че от близо 63% от тях сме паднали до под половината.

При това положение класацията на 50-те най-продавани модела има само илюстративен характер – Dacia са обречени да водят.

Сериозна илюстрация за солидарно бездействие е и делът на електромобилите, който продължава да бъде в много пъти под индикативните нива на забележимост и илюстрира, простете лошия ми френски, ориенталски мързел, глупост и липса на воля и качества за действие.

В този дух на мисли ще е странно да сме изненадани и от най-лошите в ЕС показатели за въглеродни емисии от новите си леки автомобили: с продажбен микс, формиран от диспропорциите на бедността (нездраво висок дял на свръхскъпата конвенционална екзотика, съчетана с жалък темп на електрификация), който подлежи на промяна само през, повтарям, качествено осмислени, нетипично добре организирани и дисциплинирано прилагани за нашите стандарти мерки за стратегическа трансформация.

Те се налагат от измеренията на бедността (защо данните ни в Eurostat са от 2017 е добър въпрос), гледани през брутните ни разполагаеми доходи – един от традиционните индикатори за покупателната сила и способността на домакинствата да инвестират в услуги и продукти. За БВП днес няма нужда да говорим, тъй като бездруго си го знаем.

Последните илюстрации за срамното ни настояще са задълбочаващата се криза в баланса на задвижващите системи в българския автомобилен парк, доминиран от дизелови и вторично газифицирани бензинови автомобили със средна възраст, която ни е неудобно да обявим официално (тя вече е в порядък 20 години) и техническо състояние, което просто не сме в състояние да контролираме.

И неудържимия темп на стареенето му, зад който прозира вече демонстрираната от много други сектори болнава склонност на държавата, която си направихме, да се самоизключва.

–

    Да ни се чуди човек какво още чакаме.