В окото на буря с непредсказуем край
Имаме
всички предпоставки да смятаме, че през 2024-а автомобилната индустрия бе в
разгара на нещо, което, представлява продължителен период на разрив – една
буря, която няма да утихне скоро. През предстоящите 10-15 години технологията и геополитиката ще
продължат радикално да трансформират пазарите и да нарушават (по-склонен съм да напиша „взривяват“, но
не искам да ви тревожа излишно) веригите за доставки. В същото време центърът на тежестта й вече се измества, а до каква степен и в каква посока (на този етап това е Глобалният юг) остава да следим.
Въпросът ще управлява ли Азия и през 2040 година или западните играчи ще
успеят да организират ефективно завръщане на този етап има по-скоро риторичен
характер. За хората, движещи продължителния процес на трансформация през
следващите две десетилетия, предстоящата несигурност прави разбирането на тенденциите
жизненоважно. Технологичните и мобилни феномени, които в края на миналото
десетилетие изглеждаха неотменими, днес съвсем не са такива: автомобилна Европа
– която за разлика от геополитическата – съвсем не е (или беше?) лишеното от собствена воля джудже в толкова дълбока степен подцени
негативните последствия от „зелените“ си инициативи за климатичен неутралитет, че днешната
комисия е видимо несъстоятелна, а Европейската асоциация на автомобилните
производители, позната с френския си акроним ACEA, изглежда изпаднала в състояние, близко до
паниката, предизвикано от
вече осъзнатата ни неспособност да се конкурираме в новата среда, която така
лекомислено сами създадохме, избирайки да изоставим принципите на технологичния
неутралитет, поставяйки всичките си яйца в една кошница, догматично обявявайки
едни за по-праведни от други. Изправени сме пред урок, който тепърва предстои да влезе в
учебниците.
Какво тогава крие предстоящият маратон за света на автомобилите? Основните тенденции изглежда са най-малко четири:
- Поляризация: регионалните диспропорции предстои да се задълбочават, а добавеният от тях пласт на сложност само ще утежни предизвикателствата;
- Автоматизация: във всичките й мислими измерения – от автономия до изкуствен
интелект – и във всички звена на веригата на добавената стойност. Пряко е свързана с преструктурирането на
заетостта и сама по себе си е адски сложна работа;
- Дигитализация и свързаност: харесваме го или не, колите все повече ще са такива;
- Електрификация – с всичките й регионални колебания, вариации и планини от рискове, и съпътстващите неизвестни.
Слонът в стаята Китай ще отбележи още една година над 30-милионната отметка, а от 2020 насам експортът им е нараснал около шест (6) пъти, което само подчертава истинската тежест на поднебесния автомобилен сектор – новата суперсила. С дял от 16% експортна дестинация №1 логично е Русия, като делът на вътрешното горене там е над 90. Най-голям вносител на електрифицираните им коли (електромобили + зарядни хибриди) обаче е Бразилия – BRICS очевидно върши добра автомобилна работа, а бумът на вътрешния пазар през последните месеци не отменя напрегнатото усещане за несигурност през 2025-а.
Американският пазар отчете числа в района точно под 16-те милиона (най-добрата им година след 2019), докато EС ще се задоволи с под 11.5 в западната си част, докато от времето на пандемията преди 4 години континентът губи общо около 4 млн. продажби годишно – обстоятелство, обясняващо тежкия удар върху печалбите на производителите: капацитетите са настроени за по-голямо производство и бидейки хронично неутилизирани, те подкопават значително икономиката им.
На първо място видимо това е в данните за брутния ни вътрешен продукт – един показател, по който сме устойчиво последни, а той е сред фундаменталните двигатели на органичното автомобилно търсене.
Естествено на фона на ниските ни разполагаеми доходи идва и високият дял на разходите за транспорт: така хем харчим много висок процент от доходите си за него, хем те са толкова ниски, че не могат да обезпечат качеството му.
Това предопределя най-ниските ни показатели по отношение покупката на нови автомобили, както и едно от най-ниските нива на моторизация в ЕС изобщо, т.е. представяме се слабо както в количествено, така и в качествено отношение.
Каквито и данни, касаещи моторизацията ни, да погледнем, те оставят картината непроменена: с такива показатели не можем да постигнем повече.
И все пак, на какво се дължи внушителният ни на пръв поглед ръст през 2024-а? Отговорът е пределно прост: на комбинацията между пазарната българска сезонност (традиционно по-силната първа част от годината), подкрепена от съвпадението във векторите на еднократно, кампанийно, аритмично поведение на големи национални и наднационални паркови оператори (на ум ми идват примери като МВР и Frontex), съвпаднали със способността на индустрията най-после да доставя.
Класика в България при тези ни устойчиви макроикономически особености, заради слабостта на индивидуалното, е флотското потребление да бъде водещият пазароопределящ фактор. Така поведението на големите паркови оператори предопредели една формално добре изглеждаща 2024-а, радостта от която е половинчата по още една базова причина извън еднократния й характер: естеството на флотското потребление влошава драстично един от фундаменталните качествени бизнес показатели на сектора, а именно средната печалба от единица продаден автомобил. Да не забравя още нещо: въпросният му аритмичен характер затруднява планирането много. Комбинацията от такива предпоставки води до меко казано умерени очаквания за 2025-а, чието много вероятно автомобилно забавяне, макар и както винаги със закъснение, няма да подмине и нас.
И така, изпратихме 2024 с почти 50 000 регистрации – един на пръв поглед, както вече стана дума, впечатляващ ръст, но исторически рекордната 2008 остана непокътната. За сметка на това предпандемичната 2019-а вече не представлява база за сравнение, поради което тази година ще се връщам към нея само при извънредна нужда от сравнение.
Въпреки появата на нови китайски марки на пазара ни, делът им от общо под 2% все още не изглежда притеснително за конкуренцията: на потреблението ни очевидно ще му трябва време за осмисляне и приемане на новото китайско предлагане, което постепенно се разнообразява, но през 2024-а така и не успя да заприлича на заплаха.
И без това ниският дял на електричеството в задвижващия микс е станал още по-нисък: от 5,45 е паднал на 3,93% (почти 28-процентен спад). Това логично развитие се дължи на две добре познати предпоставки: ниската ни покупателна сила и отсъствието на тежко регулаторно насилие над потреблението. Последното е класически пример за преобразяване без наше участие на един дефект (липсата на сериозни данъчни „стимули“ и отсъствието на бонуси за насърчаване на конкретно потребление) в ефект, с чиято помощ поне картината на търсенето тук е относително органична.
Такава е тя и по региони: тежките дисбаланси на бедността личат от километри: въпреки, че София дава малко над 40% от българския БВП, столичният дял в автомобилните продажби е много по-висок. Обяснението отвъд структурата на доходите е в концентрацията на публични институции в града, чиято тежест на малкия ни автомобилен пазар е диспропорционално голяма.
Така структурата на регионалното потребление (няма начин да не отбележим продължаващия дефицит на консистентност в данните на МВР) отразява справедливо както ниския размер на доходите ни, така и дълбоките разделения, които в комбинация и при отсъствието на държавни политики за повишаване качеството на моторизацията чертаят устойчива картина на пределно стар автомобилен парк, чиято структура отдавна се е превърнала от ключов превозвач на обществените ни отношения (с дял в сухопътните превози на пътници и товари от над 80% няма как да бъде друго) в заплаха за националната сигурност (с толкова висока средна възраст, която дори не желаем да мерим както трябва, и тук няма как да бъде друго). Дори и с този примитивен подход към възрастта се вижда, че за 15 години процентът на автомобилите на 20+ години се е удвоил. Никак няма да е преувеличено, ако преценим тази отблъскваща картина като катастрофален обществен провал – институционален и браншови. Мобилността ни няма бъдеще без план.
Като стана дума за липсата на план и регулации, миналогодишният софийски автосалон беше рекорден не само по мащаб на зрителския интерес, но и по отказ на автомобилната общност от предизвикването на какъвто и да било обществен разговор по темите на българската мобилност и връзката й с качеството на обществените отношения. Като изключим откриването, на което с общите си приказки присъстваха няколко дежурни говорещи глави, лишени напълно от разбиране за проблемите в екосистемата на събитието, което посещават, нямаше нищо. В допълнение към тях самият ни автомобилен сектор не отрони нито дума, въпреки че моментът в навечерието на европейски и поредни предсрочни парламентарни избори бе повече от подходящ да чуем какво имат да кажат политиците ни. Е, те, както винаги, нямаха нищо за казване, а и ние бяхме напълно лишени от ентусиазъм да ги чуем.
В подобен контекст няма как да очакваме нищо различно, освен до болка познатото: електрификацията на автомобилния ни парк има символичен, мек характер (делът на чистите електромобили е нараснал до 0,53% спрямо 0,37 година по-рано, докато хибридите се справят много по-добре), а миксът на задвижванията остава без промяна, чието най-малко общо кратно е дизелизация и газификация в условия на вече приключил процес по превръщането на България в автомобилния контейнер за боклук на ЕС. Изключително удобен, впрочем.
Та в тази връзка лековерният позитивизъм би прозвучал най-малко непрофесионално, а годината, която вече започна, е само една от предстоящия ни дълъг трансформационен маратон, докато бурята с неизвестен край само подчертава фундаменталната ни несъстоятелност и пълна неподготвеност да управляваме тревожните процеси на промяна, които вече са в окото й.
