Сюрприз от Гуджарат: Suzuki e Vitara

Когато по-малкото е сякаш повече

   Снимки: Suzuki

Вместо въведение

     С европейски продажби в порядък на 90-те хиляди за осем месеца Suzuki никога не са били регионален пазарен гигант в ЕС; с 570-те им регистрации можем спокойно да твърдим нещо подобно за България.

В друг различен мегарегион – Индия историята е напълно друга: за финансовата година, приключила през март 2026, базираните в Гуджарат Maruti Suzuki India Limited са не просто един от индийските автомобилни колоси; можем спокойно да твърдим, че автомобилните операции на японците олицетворяват в голяма степен местната автомобилна индустрия изобщо.

Чуйте само: базираният в Ахмедабад производствен комплекс Suzuki Motor Gujarat е построен през февруари 2017-а и се състои от пет завода, достигнали годишен капацитет от 1 милион през октомври 2020. Казано по друг начин, с постигането на този километричен камък само 3 години и 9 месеца след началото на дейността това е най-бързо развиващото се сред всички управлявани от Suzuki производства. През февруари 2025 комплексът преминава четирите милиона – тук вече можем да говорим за размах.

В последните години вълната на източното автомобилно настъпление в Европа обаче идва от Китай, а липсата на електромобил в гамата на Suzuki определено се усещаше като изоставане от духа на времето. Е, вместо да се цупят, японците запретнаха ръкави и гамата им вече няколко месеца е обитавана от e Vitara.

Концепция и дизайн

   Споразумението за споделяне на модели и инженерни решения между Toyota и Suzuki брои вече десетина години; историята му помни автомобили от Toyota с емблемата Suzuki, като Swace (Corolla) и Across (RAV4). Днес обаче „Сузуки“ са във водещата роля на проекта за разработване на съвместен малък електрически SUV.

В компанията очевидно не бързаха и трябваше да използват архитектура (платформата HEARTECT), дефакто производна на тази, която използват за конвенционалните си автомобили. Гледан от пръв поглед обаче, новият e Vitara споделя малко освен име с фосилния си аналог.

На първо място трябва да кажем, че той е сред малцинството малки електрически автомобили, предлагани с два електромотора и задвижване на четирите колела. Това ще му придаде известна отличителна привлекателност, както и ниша, но има и причина конкурентите им да не са особено притеснени: ентусиазираното търсене е с малка вероятност, а причините са поне две: цена и автономия.

С дължина от ~4,28 той е с десетина сантиметра по-дълъг от Vitara, което го поставя сред Ford Puma Gen-E и Renault 4, потенциално дори Kia EV3 и Renault Megane E-Tech.

Техническото решение е стандартно: обичайната скейтборд платформа с избор от два батерийни капацитета – 49 или 61 кВтч. Suzuki не е публикуват данни за нетния използваем капацитет, но предвид приложените LFP клетки буферът за безопасност би следвало да бъде минимален. Малката батерия се предлага с предно разположен двигател със 144 к.с., а по-голямата – със 174. В присъщата за Suzuki традиция, e Vitara се предлага и със задвижване на четирите колела, чрез допълнителен двигател с още 65 коня на задната ос при модела с дълъг пробег, а общата системна мощност става 184.

По не особено показателния WLTP стандарт базовата eVitara има 344 километра пробег, но Suzuki очакват мнозинството потребители да се ориентират към модела с един двигател и 61 kWh, достигащ 426. Автономията тук е сходна с Puma Gen-E и Renault 4, но за постигането й возилото използва по-голяма батерия от тях, което не говори много за една от традиционно силните страни на сузукитата с вътрешно горене, а именно енергийната им ефективност.

По отношение на външността, моята зелена e Vitara е типичен представител на течението на „бункерния дизайн“, защитавано от Dacia Duster и Toyota Hilux. Отсечените, геометрични форми, обеми и ъгли на електрическата Vitara с големи колесни арки и висока линия на стъклата държат да ни внушава технологичния ореол на малко метално зверче със солиден преден обем и драматично очертани „рамене“, придаващи на правоъгълната му визия едновременно динамичен, мощен и технологичен ореол на електрически SUV.

За характера му принос определено има и светлинния подпис на предните и задни матрични диоди, чиято детайлизация си поставя амбициозната задача да влезе в емоционален диалог с гледащия. Трябва да призная, че в комбинация с поставените в четирите ъгъла 19-цолови черни джанти тъмно зеленото електрическо возило има определено амбициозно индивидуализирана външност, за която голям принос има видимо грамотната, прецизна механична изработка – индийската продукция тук получава първата за днес похвала.

Да влезем

    Втората похвала днес ще получи интериорът. За продукт с толкова масов характер първото впечатление е за умерена и ведра, макар и не твърде разточителна, направа. В моята GLX версия има  приятни контрастни акценти, а меките материали покриват важните места. Да, дизайнът не блести с оригиналността на някои конкуренти, а Suzuki не са чужди и на масовата употреба на подлежаща на надраскване и пръстови отпечатъци черна, гланцирана пластмаса. Синтетичните материали и матовите, твърди полимери обаче са направени така, че да не дразнят, а общото впечатление и тук е за много грамотна сглобка – напредъкът отново очевиден. Към него с радост ще добавя факта, че интериорните дизайнери не са се поддали на увлечението по пълното елиминиране на механичните бутони – в това отношение за моя радост те са решили да се придържат към традициите на физическия превключвател.

Въпреки че приятно комбиниращите цветове, синтетични материали и текстури седалки са малко странно тесни, благодарение на много широкия си диапазон на електрическо регулиране позицията на сядане и комфортът на шофьора са отлични. Съхранението в кабината е съвсем прилично, с големи отделения във вратите и поставки за чаши, пространство под централната конзола и подложка за безжично зареждане на телефон – все практични решения, макар и да не блестят с оригиналност.

Както стана дума, цветовете в интериора зависят от нивото на оборудване и външния цвят: GL е винаги сиво нюансиран, както и GLX, но сребърните и зелените автомобили получават черно-кафявата тапицерия от снимките.

Пространството отзад и багажникът са възтесни в сравнение с малко по-големите алтернативи, но приемливи в сравнение с пряката конкуренция от Ford и Renault. Плъзгането на задна седалка я прави гъвкава: когато е в най-задно положение, има прилично място за краката, ала багажникът е малък (238 литра); плъзнете я напред и той се разширява до 310, което е все още не е много, но, както казах, гъвкавостта на сгъване на задната седалка компенсира.

    Ако има област, в която eVitara изостава, това са технологиите. Може да си мислите, че ви е все едно, защото просто включвате Apple CarPlay или Android Auto (и двете са налични и безжични), но в сравнение със съществуващите Suzuki, e Vitara все пак е загубил част от физическите си контроли. HMI интерфейсът на информационно-развлекателната система изглежда е напълно нов за мигриралите в Индия японци: на вид достатъчно приятен, а работата е сравнително логична. Реакциите му обаче са болезнено бавни и бързо се преобразяват в досада, тъй като дисплеят ви е нужен за изключване на най-напористите системи за дразнене на водача (следенето на лентата и пътните знаци в държава с толкова нелепо поддържана инфраструктура е упражнение по сюрреализъм), както и употребата на част от климатичните контроли. Изискването за пет натискания на някои малки бутони върху бавен екран за регулиране на отопляемите седалки не се отличава нито с голяма изобретателност, още по-малко с интуитивност и удобство. Липсата на памет за настройката на степента на рекуперация и auto hold-ът са пропуски, които имат непременно нужда от отстраняване с ъпгрейд.

При всички тези дефицити на първия опит интериорът си остава един успешен порив за постигането на примирие между себестойност и умерена модерност.

В движение

   Със 174 коня под капака e Vitara е значително по-бърз от електрическите автомобили на, да речем, Stellantis, а управляемостта му също е много добре решена. Независимо от избрания режим на регенерация (става през менюто на екрана, а режимът „с един педал“ се активира чрез пряк бутон на централната конзола) педалът на газта е прогресивен. Досадно някак е, че еднопедалният режим не спира колата изцяло, което донякъде го обезсмисля; за мое щастие спирачката (по кабел) е стегната и прогресивна.

Докато версията с два мотора и задвижване на четирите колела добавя едва 10 к.с., увеличението на въртящия момент е по-значително – от 193 на 307 нютонметъра. В резултат пести 1,3 секунди от времето за ускорение до 100: звучи приятно, че го има, но не е абсолютно задължително, защото предното предаване има достатъчно сила за мисията си на разумен електромобил.

Част от недостатъците на електрификацията от предходно поколение обаче е критично повишаващия се разход с магистрално темпо: 150 по скоростомер са практическата максимална скорост, с която разходът расте експоненциално, а с по-ниско ниво на заряд падът в производителността е осезаем. Не бих го окачествил като проблематичен, но преобразява днешния герой в автомобил, обвързан по-скоро с широкия градски, не извънградски, периметър – едно ограничение, което противоречи на заявения характер, а и съвременните електромобили го познават в една вече по-малка степен.

   Въпреки че водещата роля в разработката е на Suzuki, усещането в движение е забележително в стила Toyota: управлението е така интуитивно прогресивно, че просто не се замисляте за него. Окачването е настроено по-меко и макар понякога да се усеща някак лишено от еластична амплитуда (и как иначе по острите гребени на това, което неясно защо все още наричаме магистрала „Хемус“), то е предимно абсорбиращо и изглажда големи и малки неравности с умерена и постепенна и острота. По приятно изтеглени и гладки криви не ми залипсва нито сцепление още по-малко реактивност при завиване; балансът на управлението се оказа изненадващо и радващо директен.

Изпробвах само по-силната версия с предно предаване, не и 4x4, но чета, че върху сух асфалт разликата е почти неосезаема: версията с двойно предаване има малко по-тежка управляемост, а контролът на сцеплението (с консервативен, но плавен нрав) има малко по-малко работа при изход от кръстовище. Единствената причина, за която се сещам, да изберете версията с два мотора e, ако ще карате често в много хлъзгави условия. Но помнете: двойното предаване сваля енергийната ефективност, с което автономията на e Vitara се превръща в един досаден с ограниченията си фактор.

Друг такъв, както вече намекнах, са така неправилно наричаните системи за подпомагане на водача: всички са стандартни още във входното ниво на оборудване – от адаптивен круиз контрол със следене на лентата през наблюдение на мъртвата зона до предни и задни сензори за паркиране. Адаптивният круиз е плавен, но асистентът за поддържане на лентата е крайно агресивен, а предупреждението за превишена скорост бих характеризирал меко като нахално. Изключването им изисква да преминете през съпротивляващия се чувствителен екран. За разлика от него разположената на видно място в кормилната колона камера за шпиониране на водача е добре калибрирана: може да се дължи и на принципния ми навик да не губя концентрация в движение, но фактът, че за уикенд и половина не се обади е много облекчаващ.

Всички тези впечатления събрах с цената на среден разход от 17,9 кВтч/100, доволно над 15,1 по WLTP, което отговаря на ~340-километрова автономия – доста далеч от лабораторните 426. Всичко това е много за кола с размерите на eVitara и издава принадлежност към технологии от предходно поколение. Така и не успях да я закача на „бърза“ зарядна станция, а най-високото, което видях като заряден ток бе едва 67 kW – величина, доста под актуалните показатели при други марки. При това положение бъдещите й собственици най-добре да се ориентират към преобладаващото градско и/или близко извънградско каране – това не е транспорт за бързо преодоляване на средни разстояния.

Да обобщим

   Голямата и приятна изненада от Гуджарат е изключително грамотно произведената електрическа Vitara, чието поведение на пътя се отличава със значително повече зрелост, отколкото бихме очаквали от такава кола. Натиснете още малко и ще откриете прилична доза живост и приветлив за каране характер, каквато впрочем е и външността. Удобна е, освен това, и доволно практична. С изобретателния си подход към материалната оптимизация и избор на контрастиращи цветове и текстури  интериорът изненада в не по-малка степен. Индивидуалност тук не липсва – по-малкото просто изглежда повече.

    Слабости обаче две: общото впечатление от електрическата задвижваща система е, че е поне с едно поколение назад, а чувствителният на допир екран е осезателно муден. И двете са в състояние да поставят въпроса за цената: предвид възможностите на пряката китайска конкуренция, 38 990 ще имат нужда от известно преосмисляне надолу.

    Всичко, което днес пропуснах, ще откриете в сайта им.

България през 2026: какво по-точно да направим

Автомобилната ни екосистема: диагноза, епикриза, евентуалното лечение

Защо проблемът не е просто в старите автомобили, защо преписването на европейската политика със закъснение може да ни остави с регулации от вчерашния ден и защо най-трудната част от промяната няма да бъде технологията, а адаптацията към самата промяна

 

Вместо увод: един стар въпрос

     Редовните читатели на този блог знаят добре, че вече повече от петнайсет години тук се вълнувам от ставащото, или по-точно от неставащото, в автомобилна България.

С годините съм изчел хиляди страници от написаните анализи, програми, бели книги и всякакви други държавни документи, имащи отношение в една или друга степен към състоянието на българската автомобилна екосистема. Тези дни правителството излезе с програмата си за управление, в която не видях практически нищо, насочено концептуално към нея и това някак естествено ме подтикна да поразмишлявам пак върху българската моторизационна ситуация.

Преди вече повече от пет години си зададох за пореден път класическия въпрос „Какво да се прави“ и за мен самият бе повече от очевидно, че проблемите на българската автомобилизация просто не представляват сериозен системен интерес за българската държава, а без концепция и политики българската мобилност ще продължи да изследва пластовете под дъното, превръщайки автомобилите от инструмент за обществена модернизация (каквато е историческата им роля) в заплаха за националната сигурност (каквото е състоянието на българския автомобилен парк). А истината е, че колите са важни, просто защото пренасят обществените отношения на колелата си – буквално.

Та тогава въпросът изглеждаше сравнително прост: защо държава, в която автомобилът е гръбнак на пътническия и товарния транспорт, няма дългосрочна политика за състоянието и развитието на автомобилния си парк?

Отговорът пак тогава ми изглеждаше като комбинация от институционална слабост, липса на експертност, отсъствие на политическа воля и удобство от съществуващото положение. Направих и един опит да формулирам проблема, по-конкретно като липса на цялостна и последователна държавна политика за качественото състояние на автомобилния парк и мястото на автомобила в българската обществена система, казано най-общо.

Днес, пет лета по-късно, бих добавил още нещо.

Проблемът вече не е само в това, че държавата не променя дадена обществена система, каквато е транспортната в нашия случай; проблемът е, че междувременно сме създали цяла екосистема, която се е научила да живее с нея такава, каквато тя е. И тъкмо това прави промяната значително по-трудна.

Автомобилът като обществена система

    Странно нещо е колата: на пръв поглед е просто една машина, която ни превозва от А до Б; в действителност обаче е един от най-видимите материални носители на икономическото и общественото ни състояние. Автомобилите не просто представляват втория най-скъп и комплексен актив за масова употреба след недвижимите имоти, който можем да си купим, но пренасят хората и стоките, с което практически носят обществените отношения на колелата си. Това е особено очевидно в България, където автомобилният транспорт има още по-голяма тежест, дължаща се на дълбоките диспропорции на транспортната ни система.

Затова въпросът за автомобила не е само въпрос на емисии, безопасност, видове горива, електрификация и пътна инфраструктура. Той е въпрос на доходи, производителност на икономиката, регионално развитие, достъп до труд, логистика, здраве, околна среда, индустрия, енергетика, отпадъци и социално неравенство.

Това е и причината, поради която състоянието на автомобилния парк е толкова добър индикатор за качеството на обществената ни модернизация изобщо.

Как изглежда проблемът днес?

    Започвам с едно важно „МНЗ предупреждава“:

    На първо място просто не знаем достатъчно добре колко стар е българският автомобилен парк. И това само по себе си е елемент от проблема, защото данните за възрастта на автомобилите са групирани в интервали – 0-5, 6-10, 11-15, 16-20 и над 20 години. Това естествено не позволява надеждно изчисляване на действителната средна възраст.

Още по-съществено дори е обстоятелството, че, както многократно съм повтарял, административната статистика съдържа достатъчно вътрешни несъответствия, за да поражда сериозни съмнения за качеството си. Анализът на 2025 г. например показа парадокса на едновременно рекордни нови регистрации и рекорден ръст на възрастовата група над 20 години.

Така вече не ми отива да повтарям механично числото „средна възраст 20+ години“. По-честният и адекватен начин би бил да говорим за структурата, а тя е достатъчно красноречива. Според наличните административни данни повече от половината коли в страната попадат в категорията над 20 години. И тъкмо това вече не е статистическа особеност, а структурен дефект.

Има и парадокс

    България не спира да обновява автомобилния си парк. Напротив – пазарът ежегодно вкарва огромен брой автомобили. Но: преобладаващата част от него е употребяван внос, а не нови. Да, да знам: ще кажете, че тази година структурата му се променя, защото за първи път от не помня колко години вторичният пазар спада за сметка на първичиния. Е, аз пък ще ви отговоря, че проблемът е цикличен, дължащ се най-вероятно на комбинацията от шоковото поскъпване на всичко (удрящ най-немощното вторично потребление) и инвазията на китайските марки (на които дължим преобладаващата част от ръста и пренасочването на част от потреблението на вторичния пазар към агресивно позиционираните китайци на първичния).

Това, разбира се, не пречи да направим фундаменталната разлика между обновяването на индивидуалния ми автомобил и процесът по обновяване на парка като цяло.

Когато собственик на 20-годишна кола я замени с 12-годишна, той е направил индивидуална крачка напред. Но националният автомобилен парк не се е подмладил с 8 години; той е станал много малко по-малко стар. Разликата е голяма.

Как стигнахме дотук

    Историята не е чак толкова сложна: след 1989-а България се моторизира бързо, но при доходи, които не позволяват масово обновяване с нови автомобили. Така западният употребяван автомобил естествено запълни празнината.

Това изглеждаше напълно рационално и дори необходимо. И проблемът ни не бе в употребявания автомобил; проблемът беше, че временният догонващ механизъм постепенно се превърна в постоянен модел на българската моторизация: вместо вторичният пазар да бъде мост към по-модерен общ автомобилен парк, той започна да се превръща в негов хроничен източник.

И така се получи нещо необичайно, което ние постепенно възприехме като част от нормата, а именно, че България се интегрира в европейския автомобилен пазар, без да се интегрира напълно в европейския цикъл на обновяване на автомобилния парк.

Европа произвеждаше нови автомобили; по-богатите пазари ги купуваха; след няколко години ги продаваха. България купуваше и това сякаш можеше да работи до безкрай. Но: само докато разликата в доходите и възрастта на парка не стане структурна.

Жизнеспособно деформиран

    Така създадохме една деформирана, но удивително жизнеспособна автомобилна екосистема и тук му е мястото да се поправя. Преди време недоволствах, че „секторът не оказва достатъчно натиск върху държавата“. Оказа се обаче прекалено просто. По-сложното и по-интересното е, че сме създали феномен на деформирана екосистема, чийто обитатели са се адаптирали повече или по-малко успешно към деформацията.

Как изглежда адаптацията в най-опростена форма:

Търговецът продава това, което пазарът може да купи; сервизът се специализира в поддръжката на стария автомобил; доставчикът на части развива бизнес около огромния парк от стари автомобили. След него застрахователят оценява риска в същата среда; рециклиращият работи с наличния поток. Финансирането пък се адаптира към платежоспособността; в това време потребителят избира между ремонт и по-стар употребяван автомобил. Държавата администрира всичко това и така всеки от участниците поотделно изглежда сякаш е напълно рационален, докато резултатът от всички тези рационални действия заедно не рисува една нерационална от обществена гледна точка система.

Капанът

     И тук отново логическата верига не е сложна:

   Старият автомобил създава бизнес; бизнесът прави стария автомобил по-поносим за потреблението. Поносимостта удължава живота му; удълженият живот намалява необходимостта от замяна; ниската необходимост от замяна поддържа вторичния пазар и вторичният пазар отново поддържа стария парк.

Така стигаме до самовъзпроизвеждащ се кръг, който изглежда така: стар парк → адаптация → по-лесна експлоатация → по-дълъг живот → още стар парк.

Това обяснява и защо системата е толкова устойчива: тя вече не е просто резултат от любимото ми бездействие; тя вече придобива собствена вътрешна логика.

И ето го най-трудното: страхът от промяната

    Тук вече стигаме до най-същественото допълнение към днешния ми опит за анализ: участниците в тази екосистема не непременно искат да я запазят в този вид завинаги. Те просто знаят как да живеят в нея.

Ако утре някой като мен им каже „Ще променяме системата“, следва напълно рационалният въпрос: „А аз как ще живея в новата?“

Логично е, признавам: сервизът например трябва да се научи да работи с високоволтови системи, електроника и ADAS; търговецът най-после трябва да се научи да продава не просто ниската цена на евтина употребявана кола, а добавената стойност на доказуемото качество. Застрахователят трябва да осмисли и остойностява нови рискове, а рециклиращият (помните, надявам се, веригата) трябва да работи с батерии и нови материали или горива.

Финансиращият трябва да разбере остатъчната стойност на новите технологии и да конструира работещ модел около нови технологични реалности; държавната администрация трябва да започне да работи с нова компетентност (любима моя тема) и качествени данни (друга една такава).

Всички, разбира се, трябва да инвестират и никой не знае със сигурност дали ще има сполука в новата система. Следователно естествената реакция е: „Не знам как да бъда различен и не съм сигурен, че искам, защото така ми е удобно.“ И това не е непременно консерватизъм; то е риск и страх от неуспешна адаптация.

В крайна сметка именно този страх изглежда като една от подценените причини за институционалната и секторна българска инертност.

Въобразените редове

    Тук идеята на Ювал Харари за въобразените редове от Sapiens ми е особено полезна. Но не защото автомобилната политика е измислена реалност, а защото определени технологични и регулаторни конструкции започват да изглеждат като естествения ред на нещата. Без да са.

Помните европейския догматичен порив по дизелизацията и как дизелът бе представян като панацея за решението на климатичния проблем. Концепцията се догматизира до степен, в която лъгането, че се съобразяваш с нея стана по-евтино от реалното й следване. Така логично дойде Дизелгейт и редът внезапно се обърна.

След него електрификацията постепенно се превърна в новия доминиращ разказ, което естествено не означава, че електрификацията сама по себе си е грешна; ни най-малко: електромобилите са били, са и ще останат тук. И сигурно ще бъдат сериозна част от бъдещето на мобилността, предвид отличната им адаптивност към определени транспортни сценарии.

Историята обаче следва един важен урок, който ние някак не умеем да научим: в никакъв случай не бива да бъркаме дългосрочната цел с технологията, с чиято помощ в даден исторически момент сме избрали да я постигнем.

Българският проблем не е европейски

    Европейската политика основно, но не само, разбира се, се занимава с това какъв да бъде новият автомобил в контекст на безпрецедентна историческа промяна, заплашваща оцеляването на най-мощния й индустриален отрасъл.

Българският проблем е фундаментално друг, а именно какво да правим със сегашния автомобилен парк. Това са две много различни задачи.

Европа трябва да решава какъв трябва да бъде автомобилът през 2035-а и как да съхрани индустрията си в новата – създадена от самата нея впрочем – вече критична ситуация.

В България трябва да решаваме как да преместим своите 4+ милиона автомобила от 2026 към 2035-а и нататък (това е едно от изреченията, които липсват в правителствената програма). А това означава, че не можем да започнем от технологията – трябва да стартираме от парка.

И какво трябва да значи това?

    Не, не безумното „До 2035 г. всички трябва да карат електромобили“, а: „До 2035 г. България трябва да има значително по-млад, по-безопасен, по-чист и икономически по-ефективен автомобилен парк.“

Тогава идва другият въпрос: какъв трябва бъде задвижващият микс? Това трябва да бъде резултат от технологичното развитие, цените, доходите, инфраструктурата и избора на потребителите.

Електромобилите, разбира се, трябва да имат важна роля, но не тази, внушаваща, че представляват универсален и абсолютен заместител на всичко друго във всички сценарии – това е пълна глупост, приличаща на религиозен транс, а не на трезва и обоснована мисъл. Хибриди – също. Който си мисли, че двигателите с вътрешно горене ще изчезнат като докоснати с вълшебна пръчка, нека помисли пак и се попита дали изобщо мисли.

Така ако един качествен Euro 5/6 употребяван автомобил замени Euro 2/3 от началото на века и края на миналия, това е реално и много полезно обновяване, независимо че новият автомобил не е електрически – добре е да го помним.

Технологичният неутралитет

    Ето това е същината му: той не означава, че всички технологии са еднакво добри, а че държавата поставя целта и оценява резултата, а не се прави на по-добър технологичен инвеститор от пазара. Проблемът е, че в Европа тя не просто не го прави, а предписва едни очевидно самоубийствени решения, правейки го в най-добрите традиции на догматичния си универсализъм, които са затрили не е една държава и глава. Но ние не се учим.

А целите всъщност са сравнително ясни и напълно измерими:

• Възраст;
• Емисии;
• Безопасност;
• Техническо състояние;
• Енергийна ефективност;
• Реален жизнен цикъл;
• Рециклируемост;
• Достъпност.

Към тези осем бих добавил и едно специално условие: съхраняване на европейската автомобилна индустриална жизнеспособност и мащаб.

Всичко това, поне на мен, ми прилича на много по-устойчива основа от избора на един технологичен победител за следващите двайсет-трийсет години.

И как изглежда изходът?

    Не вярвам в никакви кампанийни, еднократни програми тип „програма за подмяна на автомобилите“. Това е скъп, подлежащ на лесно и лекомислено политизиране, и вероятно гарантирано неефективен метод.

Вярвам в управляван преход на автомобилната екосистема, който може да започне с нещо далеч по-прозаично и то е най-после да узнаем с какво разполагаме.

Трябват ни:

• Надежден регистър на активния автомобилен парк;
• Реалната му възрастова структура;
• Историята на регистрациите;
• Движението между държавите;
• Техническите прегледи (реалните, не формалните);
• Реалният километраж;
• Историята на щетите;
• Застрахователната история;
• Произход и статут на автомобилите.

Без истински и качествени данни всяка държавна политика би била нищо повече от упражнение по шаманизъм. Това е и първият политически тест, убедителни насоки за решаването на който не видях в програмата: държава, която не знае какво има, не може да управлява какво ще има.

Да ускорим естествения оборот

     Не ни трябват наказания за собственика на стар автомобил; трябва да направим така, че излизането на най-старите коли от употреба да стане икономически по-привлекателно от безкрайното удължаване на живота им.

Това би могло да включва:

• Диференцирано облагане (уж го имаме, а очевидно не работи);
• Стимули за извеждане от експлоатация;
• Ваучери (един от методите);
• Финансиране;
• Застрахователни стимули;
• Стимули за вноса и употребата на качествени употребявани автомобили;
• Ефективен контрол върху реалното разкомплектоване.

    И тук не се нуждаем от измислянето на магически числа и цели: важното е да се прилага принципът естественият пазарен оборот да бъде използван като двигател на обновяването, вместо, както сега, да бъде оставен просто да възпроизвежда стария ни парк.

Да превърнем употребявания внос от проблем в инструмент

     Работа, признавам, трудна.

Не съм любител на старите коли, но ясно осъзнавам, че употребяваният автомобил не е враг. За страна с особеностите на България той ще остане необходимост още дълго.

Следователно задачата не е да спрем употребявания внос, а да променим реално неговото качество: вместо колко евтино можем да внесем би следвало да се питаме колко по-добър автомобил можем да внесем вместо този, който извеждаме. Това вече е съвсем различна философия от кошчето за автомобилен боклук, в което страната ни се е преобразила.

Това е и въпросът: ще бъдем ли европейското кошче за автомобилен скрап?

    Свободното движение на стоки в ЕС (с което всички оправдават бездействието си) не означава България да приема всичко, което по-богатите пазари вече не искат. Има принципна разлика между употребяван автомобил и превозно средство, което фактически е излязло от употреба (ELV според европейската терминология). Тази граница трябва да бъде ясна, проследима и контролирана, а България следва да използва европейската рамка, за да гарантира качество на входящия поток, а не просто да бъде крайна спирка на европейския автомобилен жизнен цикъл. Нещо неясно?

Да помогнем на екосистемата да се промени

     Лека-полека стигаме до най-трудното.

Представете си, че кажем на сектора простото „променяйте се“. Е, той напълно основателно ще ни попита „как?“.

Следователно преходът изглежда трябва да съдържа:

• Преквалификация;
• Инвестиции в сервизна инфраструктура;
• Обучение (кой ще обучава обучаващите е въпрос с висока трудност, признавам);
• Нови стандарти;
• Цифрово автомобилно досие;
• Развитие на вторичния пазар за електрифицираните возила;
• Зарядна инфраструктура;
• Алтернативни горива (нали за неутралитет говорим);
• Нова система за рециклиране;
• Адекватно на целите финансиране.

Това – без претенции за изчерпателност – вече не е каквато и да е „автомобилна политика“ (кавичките естествено нарочни), а политика за трансформация на икономическа екосистема.

И тогава 2035-а (или която друга изберем) придобива смисъл

    Не защото умните глави от Брюксел са я написали, а защото десет години са исторически приемлив период за такава промяна. Е, при изпълнението на някои условия, без които не може, естествено.

Не е необходимо през 2035 България да има най-модерния автомобилен парк в Европа (то би било и невъзможно); необходимо е да има друга форма на възрастовата автомобилна пирамида.

Днес наблюдаваме огромна концентрация в категориите 16–20 и над 20 години, а целта би следвало да бъде постепенно да преместваме акцента към 0–10 и 10–15 години. При това не чрез административна забрана – каквато е и невъзможна в буквалния си вид, – а чрез постепенно ускоряване на оборота.

Възможните три Българии

България №1: Адаптация

• Оставяме пазара да работи;
• Паркът постепенно (ала с вековно темпо) се обновява;
• Употребяваният внос остава основен механизъм;
• Европейските регулации се транспонират;
• Държавата администрира, както може.

Това е най-лесният сценарий – ние вече го познаваме добре.

 

България №2: Управлявано обновяване

• Държавата поставя ясни и адекватно мотивирани и обезпечени цели;
• Подобрява данните;
• Ускорява извеждането на най-старите автомобили;
• Подпомага качествения употребяван внос;
• Използва данъчни и финансови стимули;
• Създава условия за електрификация само там, където тя има икономически и инфраструктурен смисъл. За останалото се търсят смислени, работещи алтернативи.

Това прилича повече на реалистичен минимум.

 

България №3: Стратегическа трансформация

Тук автомобилният парк се третира като част от националната инфраструктура и обществената тъкан, казано по-общо.

Ето какво трябва да има (казвано е и преди):

• Ясна, конкретна, измерима национална цел;
• Постоянно действащ експертен капацитет за постигането й;
• Качествени данни;
• Координация между транспорт, финанси, околна среда, индустрия и общини;
• Стратегия за обновяване;
• Стратегия за всички мислими технологично неутрални методи за постигане, включително електрификация, разбира се;
• Стратегия за употребявания внос;
• Стратегия за ELV;
• Стратегия за човешкия капитал, стоящ зад цялото това упражнение.

Това вече прилича на държавна политика, не на механичен сбор от мерки без координация. Звучи като пожелателен и малко утопичен максимум.

Имаме ли институционална отправна точка

    Сигурно ще прозвучи като сарказъм, но да: в различни стратегически (със и без кавички) документи вече съществуват отделни елементи. Националната програма „България 2030“ например включва транспортната свързаност като отделен приоритет, а в нея присъстват електромобилност и поетапна подмяна на остарелия парк.

Националната стратегия за безопасност на движението дори поставя като цел развитие на цялостна държавна политика за обновяване на автомобилния парк и интегриране на техническото състояние на превозните средства в анализа на пътнотранспортния травматизъм. А през юли тази година правителството прие актуализация на стратегията за безопасност, в която вече говори за „безопасна универсална мобилност“.

Тоест проблемът очевидно не е, че никой никога не е писал правилните думи. Проблемът е друг: нямаме последователен механизъм, превръщащ тези думи в устойчива политика за структурата на автомобилния парк. И това вече е една много по-сериозна диагноза.

Какво трябва да направим по същество?

     Дойдохме си на думата най-после. Не, не поредния стратегически документ, а способност за управление на промяната. С постоянно действие, с ясен мандат, с експерти, с данни, с измерими цели. С активното участие на бизнеса, общините, научната общност и гражданите. И с хоризонт, гледащ далеч отвъд единия мандат – 2050-а изглежда като добра идея.

Защото автомобилният парк се сменя бавно, а политическите мандати, както знаем – бързо.

Най-важната промяна е в главите

    Вместо да се чудим как да накараме българите да купуват електромобили, най-добре да се попитаме как да направим така, че след десет години българският автомобилен парк да бъде съществено по-млад, по-безопасен, по-чист и по-ефективен. И чак после да се чудим кои по-точно технологии биха ни завели там. Това вече е трансформационна логическа промяна, предпазваща от следващия догматично-технологичен „въобразен ред“.

Историята вече ни даде един урок

    Вчера говорехме, че дизелът е бъдещето, а след това – че дизелът ни е проблемът.

    После запяхме, че бъдещето е на електромобила, забравяйки за неутралитета.

   Днес май вече сме по-нюансирани: електрификацията е бъдещето, но не трябва да е самоцел: преходът трябва да е технологично неутрален, икономически реалистичен и социално устойчив.

    Утре вероятно ни чакат още нюанси. Това не е провал на технологията, а нормалният, както изглежда по тези ширини, ход на историята. Провалът би бил да приемаме всяка временна формула за вечен закон.

Неочакваният ни шанс

     Закъснението не е само и непременно недостатък; то означава и че не сме длъжни да повтаряме всички грешки на тези преди нас. Можем да видим какво работи, какво не работи; кои технологии поевтиняват и кои губят остатъчна стойност. А също и как се развива вторичният пазар, как се променя инфраструктурата, как се адаптират сервизите, как се променят регулациите.

И да направим нещо доста по-разумно, а именно да прескочим някои от етапите, вместо просто да ги изживеем със закъснение, както много ни приляга.

Епикризата

    Ако трябва да диагностицирам с едно изречение, бих го направил така:

    Българският автомобилен парк е стар не защото ние – българите не искаме нови автомобили, а защото в продължение на десетилетия държавата ни, тоест пак ние, така и не създаде условия естественият икономически и технологичен прогрес да се превърне в достатъчно бързо обновяване на парка.

Но това само първият й параграф.

    Другата му половина е:

    Създадохме толкова успешна адаптация към ненормалното състояние, че днес самата екосистема има интерес и страх едновременно – интерес да запази познатото и страх да не се окаже неспособна да работи в нещо друго. И това е причината промяната да изглежда по-страшна, отколкото би трябвало.

Изходът

     Никакви автомобилни революции не са ни нужни. Трябва ни управлявана еволюция с достатъчно разрушителен характер, за да прекъсне самовъзпроизвеждащия се цикъл.

И срокът не трябва да бъде „веднага“; е, не може да бъде и „някога“, разбира се. 2035-2050 е напълно разумен първи исторически хоризонт.

Започваме със:

• Данни и експертност (повтаряно да втръсване тук).

Следва:

• Икономически стимули и правила.

После:

• Ускорено извеждане на най-старите автомобили.

Паралелно:

• Качествен употребяван внос.

След това:

• Електрификация там, където е икономически и технологично разумна; търсене на алтернативите във всичко.

И през целия период:

• Адаптация на самата екосистема.

Вместо епилог

    Преди години завърших „Какво да се прави?“ с мисълта, че мобилността ни няма бъдеще без план. Тогава предложението бе да осъзнаем проблема, да върнем експертността, да формулираме национална цел с хоризонт поне до 2050 г., да не пренасяме механично чужди практики и да мислим за мобилността като за част от модернизацията на цялото ни общество.

Пет години по-късно бих запазил почти всичко, ала бих добавил нещо важно:

Планът сам по себе си вече не е достатъчен, нужна е способност за качествено управление на прехода.

Причината е проста – България не започва от празен лист; напротив – тя започва от една вече дълбоко адаптирана към деформацията екосистема. И затова най-трудният въпрос няма да бъде какви коли ще караме през 2035-2050-а, а как да помогнем на хората, бизнеса и държавата да престанат да бъдат толкова добри в адаптацията си към система, която отдавна трябваше да променим.

Отговорът, мисля, не е да им кажем елементарното „адаптирайте се“, а да им дадем достатъчно ясна посока, време и инструменти, за да могат успешно да се нагодят към новото.

    И тук е най-съществената разлика между поредното преписване на европейска директива и истинската национална политика: Европа може да определя посоката на технологичната промяна, ала България е длъжна да измисли как да извърви пътя от собствения си старт до нея.

А нашият старт е такъв, какъвто е. Не можем да го редактираме. Можем само да спрем да се преструваме, че не съществува.

     Ето още един опит в рубриката „В помощ на държавната администрация“. Дано чете. За конкретната политическа рамка ще говорим следващия път.

България: шест крачки в 2026

 Промените настигат – дори и нас

     Докато все още се опитвам да се отърся от недоумението от скоростта, с която преполовихме 2026, един друг автомобилен активист, макар и от доста по-различна гледна точка, се оказа в сходно по тревожност положение. Говорим за шокиращата ситуация на китайския автомобилен пазар, оказал се залят от стотици нови и обновени модели – обстоятелство, накарало един изпълнителен директор да предупреди, че продуктовата еуфория около новите коли едва удържа бързо преориентиращото се внимание на потребителите.

   Ето я истинската тревога от скоростта: според данни, събрани от автомобилната платформа Dongchedi, само през първата половина на годината в Китай са представени около 650 нови или обновени автомобила – темп от почти четири на ден. Това контрастира тежко с Щатите например, където, след десетилетния минимум от само 29 през 2024 г., годишното проучване „Car Wars“ на Bank of America Securities за 2025 г. прогнозира едва 159 пазарни премиери за – внимание – следващите четири години.

Това накара изпълнителния вицепрезидент на BYD Хе Джици да напише в личния си Weibo акаунт миналата седмица „Това е напълно безумно“, определяйки вътрешния китайски  пазар „не просто като свиреп, но и брутален“. В индустрия, в която разработването на нов модел отнема години, „жуженето около новия автомобил не може да се поддържа дори и три месеца, преди да изстине“, четем нататък в тревожния му пост.

Интензивното горене на капитал идва на фона на продължаващото намаляване на вътрешното им търсене. Продажбите на леки автомобили през юни са спаднали с 23% спрямо година по-рано, чета в данните от Китайската автомобилна асоциация. Дългогодишна ценова война и високите нива на пазарно приемане на електрифицираните превозни средства принудиха китайските автомобилисти да се впуснат в технологична надпревара в плоскостта на преходната бърза мода, в която автомобилите се третират по-скоро като умни телефони, отколкото като дългосрочни финансови инвестиции, а марките са поставени под хроничен стрес от постоянната необходимост да бълват нови модели, за да не се окажат забравени от потребителите.

Да, в известен смисъл на проблема можем да погледнем и като на индикатор за успеха на китайския автомобилен стремеж за свиване на циклите на разработка и за бързането да внедряват технологични постижения – като по-мощни батерии или усъвършенствани системи за т. нар. шофьорско подпомагане – в колите си възможно най-бързо, за да получат преходно конкурентно предимство на един безмилостен пазар.    

   Естествено признавам, че внушителните 650 включват както малки годишни фейслифтове, конфигурационни промени, нови цветови палитри, така и ко-брандирани естетически издания на много модели, но шеметната скорост на реалния инженерен напредък остава безпрецедентна.

   В друг анализ, този път на Bloomberg, за месечните регистрационни данни от Китайския център за автомобилни технологии и изследвания чета, че броят на действително новите модели – автомобили без предшестващ аналог в националната база данни – от януари насам постоянно е – отново внимавайте – около 30 на месец. Такава месечна продуктивност ефективно съответства на целия годишен график за пазарните премиери в САЩ. Лудост ли е това или актуалната представа за нормално?

Както и да го определим, Хе от BYD вярва, че тази среда, приличаща на голяма тенджера под налягане, в крайна сметка ще създаде устойчиви глобални шампиони, способни да надминат традиционните чуждестранни конкуренти. „Конкуренцията също поражда и просперитет“, пише нататък Хе, сравнявайки китайския пазар с изтощително тренировъчно трасе. „Трябва да се търкаляш, да пълзиш и да се бориш в него, за да изградиш здраво тяло.“

    И ако шеметното иновационно темпо предизвиква подобни реакции от страна на самите му съавтори, то виждаме, че европейската автомобилна индустрия изпада в историческа системна криза, намирането на новата равновесна точка след която определено ще преобрази драстично познатия автомобилен пейзаж – един процес, който постепенно започваме да виждаме у нас.

   На първо място трябва да отбележим сериозния кумулативен пазарен ръст от близо 8%, срещу който виждам безпрецедентен спад от над 5% на вторичния ни автомобилен пазар. Нямам спомен колко отдавна не сме наблюдавали подобна тенденция, но за мен тя подсказва съвпадение на два пазароопределящи вектора. Първият е влиянието на шоково повишаващите се цени на всичко върху характеризиращото се с драстично по-ниска покупателна сила вторично потребление. Повече от очевидно е, че обитателите на вторичния пазар са засегнати сериозно и това директно ограничава потребителското им поведение.

  Вторият е масовото навлизане на въпросните бързооборотни китайски брандове, чието свръхагресивно ценово позициониране насочва по естествен път вниманието към себе си, а това със сигурност влияе също на вторичния пазар. Не че в преориентацията към първичния има нещо лошо, разбира се – аз съм последният, който ще го каже, – ала структурата на търсенето изглежда сериозно се преобразува. Така общият брой на китайските емблеми в България вече подгони 20, а наблюдавайки темпото на ръста им, можем спокойно – също както и в Европа – да отнесем преобладаващата част от общия растеж към лавинообразното увеличаване на китайското автомобилно присъствие у нас. До степен, в която „Българска автомобилна индустрия“ са се заели със съживяването на CKD производството в Баховица – един сюжет, чието развитие тепърва ще следим. Признавам, че чувството ми за трезв реализъм е поставено на пределно изпитание, което не ми пречи да им пожелая от сърце успех, защото предизвикателството пред подобно начинание се простира много далеч отвъд праволинейната романтика на дръзкия, повърхностен позитивизъм. Най-притеснителното в подобни проекти е, че подлежат на остра критика заради пълния дефицит на реиндустриализация по същество. Дължи се на типичния за китайските разбирания стремеж към максимално опазване на контрола върху веригата на добавената стойност, нисък до нулев технологичен трансфер и подход към работната сила, характеризиращ се с тихо заобикаляне на местния трудов пазар. Казано по друг начин, идеята е да се залепи етикет „Made in Bulgaria” на китайски по произход продукт под формата на елементарно сглобяване на напълно разглобени CKD китове. В подобен контекст недоумението ми къде би бил поводът за отварянето на шампанско в Баховица е пълно: измитането на праха от подовете на завода ми се струва крайно недостатъчно.

Обратно към българския автомобилен пазар вече спокойно можем да заключим, че новата вътрешнополитическа и геоикономическа ситуация са неутрализирали и последните ефекти от пандемията, а преструктурирането на търсенето и предлагането водят и до устойчиво пренареждане в баланса на задвижващите системи, сред които за година време електрификацията на двигателите с вътрешно горене е спечелила близо четири процентни пункта. Сходно е представянето на чистите електромобили, чийто почти удвоен пазарен дял логично отразява както постоянния ръст на предлагането им, така и навлизането на ценово агресивни китайски еквиваленти, влияещи пряко на достъпността до крайния продукт.

Без значителни промени е картината на регионалното ни търсене: нищо от диспропорциите на бедността ни не обещава София да загуби в близко бъдеще абсолютната си доминация на новия автомобилен пазар – дисбалансът е устойчив.

Дори най-беглият поглед върху представянето на пазарните участници по марки илюстрира категорично географията на двигателя зад пазарния растеж – Китай. Това е тенденция, чието разгръщане естествено ще продължи, докато част от традиционните пазарни доминатори кървят сериозно: не искам да присъствам на вътрешните мениджърски срещи.

Вътрешното търсене се характеризира с повече от удвоен обем на подлежащия на официално мерене реекспорт, докато този, който не можем да видим с инструментариума на МВР, по общо мнение на мнозинството пазарни играчи, остава висок в посока към Русия. Както се изрази един колега-бранд мениджър на важна европейска премиум марка „Като знам какво усилие ми коства да продавам, се чудя на числата на другите – определено ни влияе външна пазарна гравитация.“

Логично все повече китайци и в топ 50 – една тенденция, която е обречена да се разгръща с напредването на годината и очевидно като Европа вървим към двуцифрени дялови параметри; интригата остава само в отговора на въпроса колко е висок таванът им.

     Колкото и да расте делът на електромобилите обаче, структурата на българския автомобилен парк остава практически същата – те все още не могат да достигнат заветния един процент. Е, ликувайте се все пак, привърженици на електромобилната утопия – вече поне са се заселили в подножието му.

Друг аспект от промените е наблюдаваният спад в традиционните видове гориво, сред които хибридизацията постепенно започва да си пробива път; както е редно по тия земи, с над десетилетно закъснение.

    Цялата тази динамика се отразява в символичен ръст на дяловете на двете най-млади възрастови автомобилни групи – една тенденция, която не подлежи на преобръщане, докато изпълнителната власт не изпълни транспортните си и автомобилни политики с реално, устойчиво във времето, знаене и можене, каквото за сега не виждам. Това обаче, както редовните ми читатели знаят, е и дълга задача, за която се изискват воля и компетентност, простиращи се далеч отвъд плоските, тактически  потребности за усвояването на пари по инструменти като Плана за възстановяване и устойчивост.

-

    Ако нещо категорично може да се обобщи след 6 месеца, прекарани в 2026-а, то е, че, както винаги, вървим с широки крачки след тенденциите в ЕС. Това, което никой не може да предскаже, е къде ще се фиксира точката на новото равновесие след очертаващия се като брутален исторически автомобилен преход. И какво ще остане от европейското ни място в него.

    И ме е яд на глупостта ни. Много.